Той я отведе пак в асансьора, но този път тръгнаха нагоре. Вратите се отвориха, разкривайки просторна стая с висок таван. Сивата утринна светлина се процеждаше през кръгъл стъклен купол на покрива. Жаклин предпазливо направи няколко крачки. Ишърууд включи осветлението.
Сякаш беше влязла в музей. Стените бяха кремави и чисти, дървеният под бе излъскан до блясък. В средата на помещението имаше ниска пейка, покрита с меко кадифе в цвят бордо. По стените бяха закачени платна, осветени от насочени към тях халогенни лампи, фиксирани на тавана. Дъждът тихо потропваше по прозрачния купол. Жаклин се отпусна на пейката. Имаше „Венера“ на Бернардино Луини, „Рождество Христово“ на Перино дел Вага, „Кръщението на Исус“ от Бордоне и възхитителен пейзаж на Клод Лорен.
— Изумително е! — възкликна тя. — Имам чувството, че съм в Лувъра. Сигурно често идвате тук.
— Когато имам нужда да помисля. Чувствайте се свободна да се качвате, когато пожелаете. Можете да обядвате тук.
— Ще го направя. Благодаря ви.
— Ще работите тук, така че трябва да познавате мястото.
Двамата се качиха в асансьора, за да слязат на първия етаж. Жаклин седна зад новото си бюро, отвори чекмеджетата, порови сред кламерите и химикалите, пробва пишещата машина.
— Знаете как да използвате тези неща, нали? — попита Ишърууд.
— Сигурна съм, че ще схвана бързо.
— О, боже! — тихичко прошепна той.
Оливър Димбълби пристигна точно в единадесет часа. Жаклин го разгледа на охранителната камера — той наистина изглеждаше като наденица в костюм. Отвори му да се качи. Когато я видя, Оливър си глътна корема и се ухили.
— Значи вие сте новото момиче на Джулиан — каза той и се ръкува с нея. — Аз съм Оливър Димбълби. Много ми е приятно да се запознаем. Ама много ми е приятно, наистина.
— Влизай, Оливър! — извика Ишърууд от кабинета си. — Пусни ръката й и влез! Нямаме цял ден на разположение.
Оливър с неохота се раздели с красавицата и влезе в кабинета на Джулиан.
— Кажи ми, Джули, скъпи, ако действително купя това място, момичето ще бъде ли включено в сделката?
— О, млъкни, Оливър! — Ишърууд затвори вратата.
Жаклин се върна на бюрото си и се опита да разбере как се използва факс апаратът.
Телефонът в „Кебаб Фектъри“ иззвъня в четири часа следобед. Габриел изчака три минути и двадесет секунди Юсеф да стигне до апарата — знаеше точно колко време му отне, защото по-късно изпита непреодолимото желание да го засече с хронометъра. Докато Юсеф дойде, бе принуден да слуша гласовете на кухненския персонал, който си говореше на арабски, и на следобедния управител Мохамед, който изкрещя на един помощник-келнер да почисти седемнадесета маса. Когато Юсеф най-сетне стигна до телефона, изглеждаше леко задъхан. Целият им разговор продължи тридесет секунди. Като свърши, Габриел пренави лентата и го прослуша толкова много пъти, че Карп го помоли да престане.
— Повярвай ми, Габриел, нищо ужасно не се подготвя. Просто двама мъже се уговарят да пийнат и може би да си намерят момиче за секс. Спомняш си правенето на секс, нали?
Но Габриел започваше следващата фаза на операцията — изпращаше Жаклин във вражеската територия — и искаше да се увери, че не я тика в капан. Така че изслуша записа отново.
— Остава ли уговорката ни за тази вечер?
— Абсолютно. Къде?
— „Ол Бар Уан“, Лестър Скуеър, в девет часа.
— Ще бъда там.
Стоп. Пренавиване. Пускане.
— Остава ли уговорката ни за тази вечер?
— Абсолютно. Къде?
— „Ол Бар Уан“, Лестър Скуеър, в девет часа.
— Ще бъда там.
Стоп. Пренавиване. Пускане.
— „Ол Бар Уан“, Лестър Скуеър, в девет часа.
Стоп. Пускане.
— Ще бъда там.
Габриел вдигна телефона и набра номера на „Ишърууд Файн Артс“.
23. Лестър Скуеър, Лондон
„Ол Бар Уан“ се намираше в югозападния край на Лестър Скуеър. Беше на два етажа и имаше големи прозорци, така че Габриел, седнал на една дървена пейка отвън на студа, можеше да вижда какво става вътре, сякаш гледаше пиеса, която се играеше на сцена на няколко нива. Тълпи туристи и отиващи на кино хора минаваха край него. Уличните музиканти също бяха навън. В единия край на площада някакъв германец изпълняваше песен на Джими Хендрикс на пропукващ микрофон под акомпанимента на акустична китара. В другия край група перуанци свиреха планински ритми пред печална на вид банда градски пънкари с пурпурни коси. На няколко крачки от вратата на бара човешка статуя с боядисано в стоманеносиво лице бе застинала върху един пиедестал и гледаше злобно Габриел.