— Не си прави труда. Сама ще намеря начин да се прибера вкъщи.
— Нека поне да те изпратя до долу.
— Ще се оправя, благодаря.
— Какво ти става? Защо се държиш така?
— Защото не ми харесва начинът, по който ми говориш. Прекарах чудесно, но накрая ти всичко изпорти. Е, тръгвам. Може да се видим някой път.
Жаклин отвори вратата и излезе в коридора. Юсеф я последва. Тя забързано слезе по стълбите и пресече фоайето.
Пред входната врата той сграбчи ръката й:
— Извинявай, Доминик. Понякога ме обзема параноя. И ти щеше да си такава, ако бе водила моя живот. Не исках да те обидя с въпросите си. Кога мога да те видя пак, за да ти се реванширам?
Тя успя да се усмихне, въпреки че сърцето й биеше лудо. Нямаше представа как да постъпи. Вече притежаваше отпечатъците, но имаше вероятност той да подозира нещо. Ако беше виновна, естествената й реакция щеше да бъде да отхвърли поканата му. Реши да я приеме. Ако Габриел сметнеше, че е грешка, можеше да измисли някакво извинение и да я отмени. Затова каза:
— Можеш да ме заведеш на вечеря в някой ресторант.
— По кое време? — оживи се Юсеф.
— Ела в галерията в шест и половина.
— Чудесно.
— И не закъснявай. Не понасям мъже, които закъсняват.
След това го целуна и излезе.
24. Мейда Вейл, Лондон
Когато Жаклин се прибра в апартамента си, Габриел седеше на дивана и пиеше кафе.
— Как мина?
— Чудесно. Ще ми направиш ли кафе?
Тя влезе в банята, затвори вратата и пусна водата да напълни ваната. После съблече дрехите си и се потопи в топлата вода. Минута по-късно Габриел почука на вратата.
Жаклин му викна да влезе, но когато той отвори вратата, спря изненадано. Явно не очакваше, че тя вече е във ваната. Погледна настрани, търсейки място, където да остави чашата с кафе.
— Как се чувстваш? — попита мъжът, все така избягвайки да гледа към нея.
— А ти как се чувстваш, след като убиеш някого?
— Ужасно мръсен.
Жаклин загреба шепа вода и я плисна върху лицето си.
— Трябва да ти задам няколко въпроса, но мога да почакам, докато се изкъпеш и облечеш — предложи Габриел.
— С теб сме спали като мъж и жена! Дори се държахме като любовници! — възнегодува Жаклин.
— Това беше различно — мрачно отвърна той.
— Защо?
— Защото беше необходима част от операцията.
— Да спим в едно легло или да се любим?
— Жаклин, моля те.
— А може би не искаш да ме погледнеш, защото току-що съм спала с Юсеф? — подразни го тя.
Габриел смръщено я изгледа и излезе. Жаклин се усмихна едва доловимо, после се гмурна под водата.
— Телефонът е производство на „Бритиш Телеком“.
Загърната в пухкав бял халат, Жаклин седеше във фотьойла. Докато подсушаваше мократа си коса с хавлиена кърпа, тя съобщи модела и номера на апарата.
— В спалнята няма телефон, но има електронен радиочасовник.
— Каква марка?
— Сони. — Тя му каза модела и номера.
— Да се върнем за момент на телефона — предложи Габриел. — Някакви отличителни белези? Останал етикет с цената или лепенка с написани телефонни номера? Нещо, което може да ни създаде проблем?
— Той се изживява като поет и историк. През цялото време пише. Изглежда, набира номерата с писалката си, защото клавиатурата на телефона е покрита с драскотини и точки.
— В какъв цвят?
— Синьо и червено.
— От каква писалка?
— Какво имаш предвид?
Габриел въздъхна и я погледна уморено.
— Химикал ли е? Или може би флумастер?
— Мисля, че е флумастер.
— Мислиш?
— Да, сигурна съм.
— Много добре! — каза той, сякаш говореше на дете. — А сега най-съществената част: тънко, средно или дебело пишещ?
Жаклин гневно вдигна дългия тънък среден пръст на дясната си ръка и го размаха пред Габриел.
— Ще приема това като дебело пишещ. А какво стана с ключовете?
Тя порови в дамската си чанта и му подаде сребърната кутийка за сенки. Габриел натисна механизма, повдигна капачето и погледна отпечатъците.
— Може да имаме проблем — предупреди го Жаклин.
Той затвори капачето и вдигна очи към нея: