— Разкажи ми подробно какво стана.
Жаклин му разказа случилото се и предпазливо добави:
— Поиска да ме види отново.
— Кога?
— Тази вечер в шест и половина. Ще се срещнем в галерията.
— Ти прие ли?
— Да, но мога…
— Не! — прекъсна я Габриел. — Това е идеално. Искам да се срещнеш с него и да го задържиш достатъчно дълго, за да вляза в апартамента му и да поставя бръмбарите.
— А после?
— После край.
Габриел напусна сградата през задния вход. Промъкна се през двора, покатери се по бетонната стена и скочи на алеята, осеяна с празни бирени кутии и парчета стъкло. След това се отправи към станцията на метрото „Мейда Вейл“. Чувстваше се неспокоен. Не му харесваше, че Юсеф бе поискал отново да види Жаклин.
Слезе от метрото на станция „Ковънт Гардън“.
Боделът чакаше на опашка пред кафе машината в кафенето на пазара. Беше същият младеж, който бе взел рапорта му на гара „Ватерло“. На рамото му висеше черна кожена чанта за документи, чийто страничен джоб леко отзяваше. Габриел бе сложил сребърната кутийка с отпечатъците на ключовете на Юсеф в кафяв плик — стандартен размер, без никакви надписи и обозначения. Той си поръча чай и докато го пиеше, седнал на една маса, очите му методично изучаваха тълпата.
Боделът си купи кафе в пластмасова чашка и се отправи към изхода. Габриел се изправи и го последва, като си проправяше път сред навалицата на пазара, докато не се озова точно зад гърба му. Когато младежът понечи да отпие първата си глътка кафе, той се блъсна в него и част от тъмната течност се разля по якето му. Габриел се извини и се отдалечи. Работата бе свършена: кафявият плик лежеше на сигурно място във външния джоб на чантата на бодела.
Габриел тръгна по „Сейнт Джайлс“, пресече „Ню Оксфорд Стрийт“, после пое нагоре по „Тотнъм Корт Роуд“, където имаше няколко специализирани магазина за електроника. Десет минути по-късно, след като посети два от магазините, той вече се бе насочил с едно такси обратно към подслушвателния си пост в Съсекс Гардънс. На седалката до него лежеше торбичка, която съдържаше четири покупки: електронен радиочасовник „Сони“, телефон на „Бритиш Телеком“ и два флумастера — червен и син, и двата с дебели накрайници.
Седнал на масата в трапезарията, Карп разглеждаше с осветяваща лупа разглобения радиочасовник и телефона. Докато го наблюдаваше как работи, Габриел си спомни за своето студио в Корнуол и си представи, че се взира през микроскопа в повърхността на картината на Вечелио.
— В Лангли наричаме тази джаджа горещ микрофон — обясни Карп. — А твоите хора, ако не се лъжа, го наричат стъклен бръмбар.
— Както винаги — прав си.
— Това прекрасно миниатюрно устройство ще ти позволи да подслушваш телефона му, както и цялото жилище. На това му се вика с един куршум два заека. Освен това не трябва да се безпокоиш за батерията, защото предавателят черпи енергия от телефона. — Карп замълча за момент, съсредоточен върху работата си. — Щом го включиш в апарата, то започва да действа на автопилот. Устройството се активира от човешкия глас и има записващо приспособление, което се включва само в случай че долови източник на звук. Това е много удобно, защото ако по някаква причина се наложи да излезеш от апартамента, можеш да прослушаш касетите, когато се прибереш. С това по същество моята работа приключи.
— Ще ми липсваш, Ранди — разпери ръце Габриел.
— Гейб, трогнат съм — усмихна се Карп и добави: — Беше чудесно хрумване да вкараш по този начин момичето в апартамента. Влизането с взлом винаги крие риск. Къде по-спокойно е да имаш дубликат на ключовете в джоба си, като тръгнеш да слагаш подслушвателните устройства. — Постави задния капак на телефона и го подаде на Габриел: — Сега е твой ред.
Реставраторът взе флумастерите и се зае да възпроизведе драсканиците по клавиатурата.
Кемел Азури провеждаше сутрешното съвещание с екипа по продажбите в централата на „Шлос“ в Цюрих, когато получи съобщение на пейджъра си: някой си господин Тейлър искаше да говори с него заради проблем с пратка от миналия четвъртък. Кемел прекрати набързо съвещанието, взе такси до „Гар дю Нор“ и се качи на следващия влак Евростар за Лондон. Господин Тейлър беше кодовото име на неговия агент в Лондон. Проблем с пратката означаваше спешно; четвъртък пък означаваше, че иска да се срещнат на „Чейни Уок“ в четири и петнадесет. Кемел прекоси залата за пристигащи на гара „Ватерло“ и се качи в едно чакащо такси. Минута по-късно вече преминаваше с пълна скорост през Уестминстър Бридж.