Доктор Ейвъри го чакаше във фоайето. Носеше скъп, прилежно изгладен ръждивокафяв панталон от рипсено кадифе и сив кашмирен пуловер, който изглеждаше по-подходящ за игрище за голф, отколкото за психиатрична клиника. Лекарят се ръкува хладно с Габриел, сякаш той беше представител на окупационни войски, после го поведе по дълъг, постлан с пътека коридор.
— Този месец тя говори малко повече — каза Ейвъри. — Всъщност на няколко пъти водихме смислен разговор.
Габриел се усмихна напрегнато. През всичките тези години тя никога не бе общувала с него.
— А как е със здравето? — попита той.
— Няма промяна, тя е здрава, доколкото е възможно в нейното състояние.
Лекарят използва магнитна карта, за да мине през вратата, която водеше към друг коридор, чийто под, за разлика от този на първия, бе настлан с теракотени плочки. Докато вървяха, Ейвъри го информираше за лечението й. Беше увеличил дозата на едно от лекарствата, бе намалил приема на друго и бе отменил трето. Уведоми го, че имало ново, експериментално лекарство, което показвало някои обнадеждаващи резултати при пациенти, страдащи от аналогичен посттравматичен синдром, усложнен с остра психична депресия.
— Смятате ли, че ще помогне? — присви очи Габриел.
— Никога няма да разберем, ако не опитаме.
„Клиничната психиатрия доста прилича на разузнавателната работа,“ помисли си той.
В края на настлания с плочки коридор имаше врата, която водеше към малка стая, пълна с градинарски сечива — гребла, лозарски ножици, лопати. До тях бяха струпани пакетчета със семена на различни цветя и полиетиленови торби с тор. В срещуположния край на помещението имаше двойна врата с овални прозорчета.
— Тя е на обичайното си място и ви очаква. Моля ви, не я задържайте дълго. Мисля, че половин час ще е достатъчен. Ще дойда за вас, когато стане време.
В оранжерията въздухът беше потискащо горещ и влажен. В ъгъла, на метален градински стол с права облегалка, седеше Леа, а в краката й имаше саксии с току-що засадени рози. Беше облечена цялата в бяло. Носеше белия пуловер с поло яка, който Габриел й подари за последния рожден ден, и белия панталон, който й купи по време на лятната им отпуска в Кипър. Той се помъчи да си спомни през коя година се бе случило това, но не успя. Сякаш за него имаше само Леа преди Виена и Леа след Виена. Тя седеше, изправена като ученичка, зареяла поглед през стъклото към зелената ливада. Косата й бе подстригана късо, съгласно изискванията на болницата. Краката й бяха боси.
Когато Габриел пристъпи напред, Леа обърна глава към него и той видя белезите на дясната страна на лицето й. Както винаги, те предизвикаха ледени тръпки у него. После огледа ръцете й или това, което бе останало от тях. Твърдата набръчкана кожа му напомни за оголената канава на повредена картина. Искаше му се да може просто да смеси малко боя на палитрата си и да възстанови нормалния й вид.
Габриел я целуна по челото и вдъхна аромата на косата й, очаквайки да усети познатото ухание на лавандула и лимон. Но вместо него, го лъхна тежкият мирис на растения, отглеждани в спарената атмосфера на оранжерията. Ейвъри бе поставил втори стол, който Габриел придърпа малко по-близо. При стържещия звук, който издадоха металните му крака по каменния под, Леа потръпна. Той й се извини шепнешком и седна. Тя погледна настрани.
Винаги беше така при неговите посещения. Не Леа седеше до него, а неин паметник. Надгробна плоча. Отначало се бе опитвал да говори с нея, но сега бе доволен само да усеща присъствието й. Проследи погледа й към мъгливия пейзаж и се зачуди какво ли вижда. Според доктор Ейвъри имаше дни, в които Леа просто седеше и преживяваше случилото се отново и отново с мъчителни подробности, неспособна или нежелаеща да спре. Габриел не можеше да си представи нейното страдание. Съдбата му беше позволила да продължи да води някакво подобие на живот, но на Леа бе отнела всичко — детето, тялото, здравия й разум. Всичко — освен паметта. Той се опасяваше, че връзката й с живота, колкото и слаба да беше тя, по някакъв начин бе свързана с неговата неизменна вярност. Смяташе, че ако си позволи да се влюби в друга, Леа ще умре.
След четиридесет и пет минути Габриел стана от мястото си, облече си якето и приседна в краката й, като облегна ръце на коленете й. Тя гледа няколко секунди над главата му, преди да сведе очи и да срещне погледа му.