… По залез-слънце евреите изпратиха в „Шатила“ отряд от сто и петдесет фалангистки милиционери. Те бяха въоръжени с пушки, но повечето носеха и ножове, и брадви. Касапницата трая четиридесет и осем часа. Онези, които бяха застреляни, извадиха най-голям късмет. Ужасна смърт споходи останалите. Фалангистите съсичаха някои на парчета. На други отрязваха крайниците и ги оставяха да умрат от болка и загуба на кръв. Трети одираха живи. На четвърти изваждаха очите и ги оставяха да се скитат слепи сред касапницата, докато не бъдат застреляни. Завързваха хора за камиони и ги влачеха по улиците, докато издъхнат…
… Децата също не бяха пожалени. Според фалангистите те щяха да пораснат и да станат терористи, затова ги избиха всичките. И жените не бяха пощадени — та нали можеха да родят бъдещи терористи! Милиционерите се развличаха, като ритуално отрязваха гърдите на палестинките — гърдите дават мляко и могат да откърмят бъдещи терористи. През цялата нощ вилняха из лагера, като нахлуваха в домовете и посичаха всичките им обитатели. Когато се стъмни, израелците изстрелваха в небето сигнални ракети, за да могат фалангистите да вършат по-лесно пъкленото си дело…
От ужас Жаклин притисна устата си с ръка. Но Юсеф продължи разказа си:
— Израелците отлично знаеха какво става в лагера. Техните позиции се намираха само на двеста метра от покрайнините на „Шатила“. От покривите на околните сгради можеха да виждат цялата територия на лагера. Можеха да чуват разговорите на фалангистите по радиостанциите си. Обаче не си мръднаха пръста, за да ги спрат. Защото те искаха да се случи точно това…
… Тогава бях седемгодишен. Баща ми беше мъртъв. Беше убит през лятото, когато израелците обстрелваха лагера с оръдия и ракети по време на така наречената Битка за Бейрут. Живеех в „Шатила“ с майка ми и сестра ми. Тя беше с година и половина по-голяма от мен. Ние се скрихме под леглото, като слушахме със свити сърца писъците и гърмежите и гледахме отблясъците на сигналните ракети по стените. Молехме се на Аллах по някакъв начин фалангистите да пропуснат нашата къща. От време на време чувахме гласовете им току до прозореца ни. Те се смееха. Съсичаха който се изпречеше пред очите им, но се смееха. Всеки път, когато наближаваха дома ни, майка ми ни запушваше устата, за да мълчим. Тя едва не задуши сестра ми…
… Най-накрая разбиха и нашата врата. Аз се отскубнах от прегръдката на мама и изтичах към тях. Попитаха къде са близките ми. Отговорих, че всички са мъртви. Те се изсмяха и казаха, че скоро и аз ще ида при тях. Единият от фалангистите имаше нож. Той ме сграбчи за косата и ме извлече навън. Смъкна ризата ми и отряза от гърба ми голямо парче кожа. После ме завързаха за един камион и взеха да ме влачат по улиците. Най-накрая припаднах, но преди да изгубя съзнание, си спомням, че няколко фалангисти стреляха по мен. Явно ме използваха като тренировъчна мишена…
… Не знам как, но оживях. Може би са ме помислили за мъртъв и са ме зарязали на улицата. Когато дойдох в съзнание, въжето, с което ме бяха влачили, още бе завързано за десния ми глезен. Изпълзях под една купчина отломки и се притаих. Крих се там ден и половина. Най-накрая клането приключи и фалангистите се изтеглиха от лагера. Излязох от моето скривалище и успях да стигна до нашата къща. Намерих трупа на майка ми в леглото. Беше гола и явно беше изнасилена. Гърдите й бяха отрязани. Потърсих сестра си. Открих я върху кухненската маса. Бяха я накълцали на парчета и ги бяха наредили в кръг, в чийто център бе поставена главата.
Жаклин скочи от леглото, изтича в банята и започна да повръща. Юсеф я последва и коленичи до нея, като придържаше разтърсващото й се от спазми тяло.
Когато тя се поуспокои, той каза:
— Беше ме попитала защо мразя толкова много израелците. Защото изпратиха фалангистите да ни избият. Мразя ги, защото стояха настрана и не направиха нищо, докато християните — техните големи приятели в Ливан — изнасилиха и убиха майка ми и нарязаха на парчета сестра ми. Сега знаеш защо съм против така наречения мирен процес. Как бих могъл да вярвам на тези хора?
— Разбирам те — прошепна Жаклин.
— Наистина ли ме разбираш, Доминик? Възможно ли е това? Този път бях напълно откровен с теб. Има ли нещо, което ти искаш да ми разкажеш за себе си? Тайни, които си скрила от мен?
— Няма нищо, което да е от значение за нас двамата.