— Истината ли ми казваш, Доминик?
— Да.
В четири часа и петнадесет минути сутринта в апартамента на Юсеф се разнесе телефонен звън. Той събуди палестинеца, но не и Габриел, който беше седял до разсъмване, прослушвайки отново и отново разказа за „Сабра“ и „Шатила“. Телефонът иззвъня само веднъж. Съненият глас на Юсеф каза:
— Ало.
— Ланкастър Гейт, утре в два часа.
Прекъсване.
— Кой беше? — размърда се Жаклин в леглото.
— Бяха сгрешили номера — отвърна палестинецът. — Хайде заспивай.
Беше ранна утрин в квартал Мейда Вейл. Група ученици закачаха красиво момиче, но на Жаклин й се стори, че са фалангистки милиционери, въоръжени с ножове и брадви. Наблизо избръмча камион, бълвайки черен пушек, а на нея й се привидя, че отзад за бронята му е завързан човек, който се влачи по улицата. Когато жилищната й кооперация се извиси пред очите й, тя си представи как израелски войници стоят на покрива, гледат с бинокли касапницата долу и изстрелват ракети, за да може убийците да виждат по-добре своите жертви. Жаклин влезе в сградата, изкачи стълбите и се шмугна в апартамента си. Габриел седеше на дивана във всекидневната.
— Защо не ми каза? — викна още от входа тя.
— За какво? — не разбра мъжът.
— Защо не ми каза, че той е преживял клането в лагера „Шатила“? Че семейството му е било насечено?
— И какво щеше да промени това?
— Трябваше да знам! — Тя си запали цигара и вдиша дълбоко дима. — Истина ли е? Верни ли са нещата, които той ми разказа?
— Кои от тях?
— Всичките, Габриел! Не си играй шибани игрички с мен! — изкрещя Жаклин.
— Да, верни се. Цялото му семейство е загинало в „Шатила“. Той е страдал. И какво от това? Ние всички сме страдали — хладно отвърна Габриел. — Но това не му дава правото да убива невинни хора.
— И той е бил невинен, Габриел! Бил е просто едно момче!
— В момента провеждаме операция. Сега не е време да обсъждаме морала на антитерористите.
— Извинявам се, че повдигнах въпроса за моралната страна на нещата. Забравих, че ти и Шамрон никога не се замисляте за нещо толкова тривиално.
— Не ме слагай на един кантар с Шамрон.
— И защо не? Защото той дава заповедите, а ти ги изпълняваш?
— А какво ще кажеш за Тунис? — попита Габриел. — Знаеше, че мисията там е свързана с наказателна акция, но се съгласи да участваш в нея. Дори изрази желание да помагаш в нощта на убийството.
— Така е, но защото мишената беше Абу Джихад. Ръцете му бяха изцапани с кръвта на стотици евреи.
— Ръцете на този също са изцапани с кръв. Не го забравяй.
— Той е само едно момче, чието семейство е било посечено на парчета, докато израелската армия е гледала и не се е намесила.
— Не е момче, а двадесет и пет годишен мъж, който помага на Тарик да убива хора — прекъсна я Габриел.
— А ти ще го използваш, за да се добереш до Тарик и да си отмъстиш заради това, което той ти е сторил? Кога ще спрете да проливате кръв? Кога?
Габриел се изправи и си облече якето.
— Искам да се оттегля! — заяви решително Жаклин.
— Не можеш да напуснеш сега.
— Напротив, мога. Не искам повече да спя с Юсеф.
— Защо?
— Имаш безочието да ме питаш защо? — ахна Жаклин.
— Извинявай, не исках да… — заоправдава се Габриел.
— Мислиш ме за курва, нали! Смяташ, че ми е все едно с кого спя! — настръхна тя.
— Не е вярно.
— Такава ли бях за теб в Тунис? Просто една курва?
— Знаеш, че не е вярно.
— Тогава кажи ми каква бях за теб.
— Не, ти ми кажи какво смяташ да правиш. Да се върнеш във Франция? Във вилата си във Валбон? Обратно при парижките ти приеми, снимките и модните дефилета, където най-трудният проблем е да решиш какъв цвят червило да си сложиш?
Тя го зашлеви по бузата. Той я изгледа втренчено. Очите му бяха студени като лед, а по страните му плъзна руменина. Жаклин замахна да го зашлеви отново, но Габриел нехайно вдигна лявата си ръка и отби удара й.
— Нима не разбираш какво става? — попита той. — Юсеф неслучайно ти разказа за случилото се с него в „Шатила“. Проверява те. Трябваш му за нещо.
— Не ми пука.
— Смятах те за човек, на когото мога да разчитам. Не очаквах, че ще се предадеш по средата на играта.