— Млъкни, Габриел!
— Ще се свържа с Шамрон и ще му кажа, че напускаме операцията.
Той посегна към дръжката на вратата, но тя го сграбчи за ръката и трескаво заговори:
— Убийството на Тарик няма да оправи нещата. Това е една илюзия. Или си мислиш, че е като да реставрираш картина? Откриваш повреденото място, ретушираш го и всичко отново е наред. Обаче при хората не е така. В действителност не е така и при картините. Ако се вгледаш внимателно, винаги можеш да откриеш къде са били реставрирани. Белезите никога не зарастват. Реставраторът не „лекува“ картината, той просто прикрива раните.
— Трябва да знам дали искаш да продължиш.
— А аз искам да знам дали за теб в Тунис бях само една курва.
Габриел протегна ръка и докосна лицето й.
— Там беше моята любима. — Ръката му се отпусна до тялото. — И заради това загина моето семейство.
— Не мога да променя миналото.
— Знам.
— Обичаше ли ме?
Той се поколеба за момент, после каза:
— Да, много.
— А сега обичаш ли ме?
Габриел затвори очи:
— Трябва да знам дали можеш да продължиш.
30. Хайд Парк, Лондон
— Твоят приятел е избрал дяволски противно място за среща — каза Карп.
Те седяха на задната седалка на белия микробус „Форд“ на Бейзуотър Роуд, на няколко метра от Ланкастър Гейт. Карп се бе навел над подслушвателното устройство и настройваше нивото на звука. Габриел едва чуваше гласа му от оглушителния грохот на автомобилите, такситата, камионите и двуетажните автобуси отвън. На всичко отгоре дърветата в северния край на парка шумоляха под напора на вятъра и това шумолене, усилено от микрофоните на Карп, напомняше шума на пенлив прибой. Отвъд Ланкастър Гейт се виждаха Италианските градини и плисъкът на шадраваните им през микрофона се чуваше като проливен мусонен дъжд.
— Колко души с микрофони имаш там? — попита Габриел.
— Трима — отговори Карп. — Онзи мъж с вид на банкер, който седи на пейката. Красивото момиче, което хвърля трохи на гълъбите. И младежът, който продава сладолед от вътрешната страна на входа.
— Не е зле — прецени Габриел.
— При тези условия не очаквай чудеса.
Габриел погледна часовника си: три часът и две минути. Помисли си: „Юсеф няма да се покаже. Сигурно са забелязали екипа на Карп и са се отказали“. После изруга гласно:
— Къде, по дяволите, е той?
— Бъди търпелив, Гейб.
След минута Габриел видя Юсеф да се задава от Уестборн Стрийт и да пресича улицата пред един спрял камион за доставки. Карп успя да му направи няколко снимки, преди той да влезе в парка, където започна да се разхожда около фонтаните. По средата на втората му обиколка към него се присъедини мъж, облечен в сиво вълнено палто. Лицето му бе скрито от слънчеви очила и ниско нахлупена шапка. Карп увеличи снимачното разстояние и направи още няколко снимки. Двамата мъже подновиха разходката около фонтаните, говорейки тихо на английски. Заради шума от вятъра и плисъка на водата Габриел чуваше само откъслечни думи. Карп тихо изруга.
Мъжете обикаляха фонтаните няколко минути, после се насочиха към една детска площадка. Момичето, което хранеше гълъбите, бавно ги последва. След миг бусът за наблюдение се изпълни с веселите крясъци на играещи деца.
Карп притисна с пръсти ушите си и поклати глава.
След три часа той донесе обработения запис в квартирата на Габриел с примиреното изражение на хирург, който е направил всичко възможно да спаси пациента си.
— Прекарах го през компютър, филтрирах страничните шумове и усилих звука на гласовете. Но въпреки това записът е отвратителен и от целия разговор могат да се разберат само около десет процента — оплака се Карп.
Габриел протегна ръка и взе касетата. Мушна я в касетофона, натисна бутона СТАРТ и се заслуша, докато крачеше из стаята.
— … се нуждае от някого… следващата задача…
Силен шум, приличащ на далечна гръмотевица, заглуши останалата част от изречението. Габриел спря касетата и погледна въпросително Карп.
— Това е плисъкът на фонтаните — поясни той. — Нищо не мога да направя с него.
Габриел отново пусна касетата.
— … да провери… в Париж… проблеми… е наред.