— Първо, защото това предполага да намесим французите, което не съм готов да направя. Второ, никой не е успял да събере срещу Тарик доказателства, които да издържат в съда. Трето, ако кажем на французите и нашите приятели от Лангли, че знаем къде ще бъде Тарик в определен ден, те ще поискат да узнаят как сме стигнали до тази информация. Тогава ще ни се наложи да признаем на нашите колеги в Лондон, че без да ги уведомим, сме провеждали операция на тяхна територия, а това никак няма да им хареса. И накрая — последното нещо, от което се нуждаем, е Тарик да се озове зад решетките и да се превърне в символ за всички противници на мирния процес. Предпочитам той да изчезне безшумно.
— А какво ще кажеш да го отвлечем?
— Наистина ли мислиш, че можем да измъкнем Тарик насред претъпкания с хора терминал на „Шарл де Гол“? Това е абсурдно! Ако искаме да пипнем Тарик, няколко часа ще играем по неговите правила. — Шамрон си запали цигара и с яростен замах угаси клечката. — Ти решаваш, Габриел. Такава операция изисква личното одобрение на министър-председателя. Сега той е в кабинета си и очаква да чуе дали си готов да участваш в нея. Какво да му кажа?
32. Сейнт Джеймс, Лондон
Според Джулиан Ишърууд следобедът бе най-мъчителната част от деня. Не знаеше на какво точно се дължи това — на леността след обилния обяд, на ранното мръкване в Лондон през зимата или на приспивното барабанене на дъжда по прозорците. Обаче тази част на деня се бе превърнала в негово лично чистилище. В ужасен отрязък от време между сантименталната надежда, с която всяка сутрин идваше в галерията, и чувството за безизходица, с което всяка вечер се прибираше в дома си в Южен Кенсингтън. Станеше ли три часът, той сякаш умираше: беше твърде рано за затваряне, защото щеше да изглежда като пълна капитулация пред конкуренцията, а, от друга страна, до края на работния ден оставаха твърде много часове за запълване с незначителни дела.
Така че той седеше зад бюрото си, в лявата си ръка стискаше успокояващата чаша с топъл чай, а с дясната навъсено прелистваше купчина книжа. Това бяха сметки, които не можеше да плати, и листовки с информация за добри картини, излезли на пазара, които не можеше да си позволи да купи.
Джулиан вдигна глава и погледна през вратата към преддверието, където зад малкото бюро седеше секретарката му. Тази жена, която се представяше с името Доминик, наистина имаше удивителна фигура. Според Ишърууд бе истинско произведение на изкуството. Ала която и да бе тя, поне направи по-интересен живота в галерията.
Преди Ишърууд настояваше вратата между двете помещения да стои затворена. Смяташе се за важна личност, за човек, който има да обсъжда сериозни въпроси с делови хора, и бе държал да има известна дистанция между него и секретарката. Сега откри, че предпочита да държи вратата отворена. Ех, ако беше с двадесет години по-млад! Когато бе на върха на славата си, можеше да я има. Тогава имаше много момичета като нея и не само заради парите, вилата в Сен Тропе или яхтата, а заради изкуството. Картините въздействаха на артистичните девойки повече от кокаина.
През многото си свободно време Ишърууд си фантазираше за красавицата най-различни неща. Чудеше се дали тя изобщо е французойка, или е просто една от онези израелки, които можеха да минат за представителки на почти всички нации. Беше открил също така, че въпреки красотата й, нещо тайно в нея малко го плашеше, което правеше почти невъзможно да я гледа като сексуален обект. „Дали причината не е в мен? — помисли си той. — Дали това не е начин да се справяме със стареенето, с намаляването на силите ни и със загубването на уменията ни? Дали чрез фантазиите ни природата милостиво не ни избавя от неосъществими желания, за да дадем път на младото поколение и да не се покажем пълни глупаци пред жени като Доминик Бонар?“
Сега, докато я наблюдаваше, той внезапно почувства, че нещо не е наред. Тя беше напрегната през целия ден. Не пожела да излезе от галерията по време на почивката, макар че я бе поканил на обяд в „Уилтън“. Поканата му бе съвсем невинна, без никакви задни мисли, но тя отказа. И вместо това, си поръча да й донесат сандвич от кафенето. Може би имаше нещо, свързано с арабина, който бе дошъл в галерията онази вечер. Май го бе нарекла Юсеф. Или пък причината бе Габриел? Джулиан си представи, че я е наскърбил по начина, по който бе наскърбил малкото момче в Корнуол. „Боже, как му беше името? Пърл? Пък? Не, Пийл беше“ — спомни си Ишърууд. За съжаление, ако това бе така, нямаше как да накаже Габриел, освен никога да не му прости.