— И ти си седеше тук самичък когато беше прострелян — казах аз.
Той кимна.
— Значи това ти е алибито, така ли? Мистър, ако аз бях съдебното жури, единият ти крак вече щеше да е завързан за електрическия стол. Ти имаш мотив, имал си и възможността, и нямаш пукнато алиби.
Раменете му изведнъж провиснаха. Той отново погледна през прозореца и затърка ръце като директор на погребално бюро доволен пред перспективата, че клиентът му е поръчал най-луксозния ковчег. По челото и горната му устна изби пот.
— Не съм убил Хари Рейнс — повтори той. — Нито пък Сам. Той беше на няколко мили оттук, когато това се случи. Не знаем кой го е убил, нито защо. Предполагам, че има нещо общо с останалите убийства в града.
— Сигурен съм че има, по един или друг начин — уверих го аз.
Телефонът иззвъня рязко и стресна и двама ни. Той загледа апарата и едва след няколко сигнала вдигна слушалката така, сякаш щеше да го опари.
— Да? Да… — Той ме изгледа с безумни очи и устните му нямо прошепнаха: „Сам“.
Протегнах ръка и той ми подаде слушалката.
— Сам, тук е Джейк Килмър.
Тишина. Десет или двайсет секунди тишина. Накрая проговори с нормален и приятен глас.
— Съжалявам, че се оказах толкова несериозен, старче — каза той.
— Денят и без това беше повече от трагичен — казах аз. Погледнах към склада. Светлините в ъгловия офис светеха. — Къде си в момента?
— Всъщност съм в офиса си. Можеш да го видиш от прозореца на Чарли. Ъгълът до реката.
— Можеш ли да ми отделиш минутка-две?
Отново последва тишина.
— Планирах да отида до погребалния дом — изрече накрая той. — Но мога да се забавя няколко минути.
— Веднага идвам — казах. Върнах слушалката на Сийборн.
— Но той е затворил — възкликна изненадан той.
— Разбира се, след като научи каквото му трябваше.
— Какво искате да кажете?
— Той искаше да знае с кого разговаряш.
Сийборн хвърли още един поглед към отсрещния склад. Лицето му посивя още повече.
— Какво ще правим сега? — запита той, сякаш задавайки въпроса на себе си.
— Идете си у дома, мистър Сийборн — казах аз. — Не можете да отидете никъде другаде, така че се приберете у дома.
Няколко секунди не откъсна очи от просторното и празно бюро пред себе си.
— Да, предполагам, че сте прав — изрече накрая той.
Двамата излязохме заедно от банката. Сийборн тръгна към колата си, а аз се запътих към кейчето.
Бейкър седеше на ръба на бетонния пристан и отпиваше кафе от термоса си.
— Засега нищо, а? — запитах го аз.
— Ще направя още един опит преди свечеряване — поклати глава той.
— Благодаря ви за усилията, мистър Бейкър — казах и после се обърнах към Стик. — Откри ли каквото те бях помолил?
— Фасулска работа. Един Смит и Уесън със сребърно покритие, двуинчово дуло, черна ръкохватка.
— Качвам се — казах аз. — Знаеш ли номера?
— Да.
— Дай ми петнайсет минути.
— Имаш ги.
— Джейк? — повика ме той на тръгване.
— Да? — обърнах се.
— Обожавам стила ти — ухили се той.
69. БЛАГОДАРЯ ТИ, МА БЕЛ17
Склад Номер три представляваше едно триетажно тухлено здание издигнато някъде към края на осемнадесети век, като от реката го е деляла само една тясна калдъръмена алея излизаща от парка. Малка табелка под скръбния венец ми каза, че компанията е затворена поради смъртта на Хари Рейнс. Вратата беше отключена.
Спомних си как идвахме тук двамата с Теди и се дивяхме колко чисто и излъскано беше всичко. Нищо не се беше променило оттогава. Бронзовите парапети и дръжки на врати блестяха, а дървото изглеждаше като полирано с масло и елегантно. Цялата сграда лъхаше на онзи мирис, излъчван от годините и грижите.
Офисът на Дънлийви заемаше по-голямата част от един ъгъл на третия етаж, с изглед към парка и реката. Беше облякъл тъмносиния си траурен костюм, но беше свали сакото и останал по риза. Климатичната инсталация беше изключена и прозорците на офиса бяха отворени; въпреки че дъждът беше спрял, и слънцето бе надзърнало преди се скрие зад хоризонта, в стаята още беше топло и задушно. Усмивката му беше тъжна, а ръкостискането толкова здраво, че ме заболя ръката.
— Много бяхте бърз — поздрави ме той. — Съжалявам, че е толкова горещо. Климатичната инсталация беше изключена цял ден.