Бях посещавал подобни места, такива като холивудския квартал на порноиндустрията и съответния район в Бостън. Сценарият навсякъде беше един и същ. Човек не можеше да си поръча питие в който и да било бар по улицата без надвиснал над главата му афиш с гол задник или без сервитьорката да ти се предложи или пък сервитьора, в зависимост от предпочитанията на човека.
Господи, какво се е случило тук, помислих си аз. Как са могли Шефът и Титан да го проспят, да допуснат градът да бъде сполетян от тази чума, градът, над който те на времето бяха треперали като над младоженка?
Неоновият облак държеше следващите шест квартала в юмрука си.
И изведнъж, сякаш някаква невидима стена построена от средновековен архитект точно по средата на града, закри отровния неонов блясък и Дюнтаун в миг възвърна старата си елегантност. Сякаш времето бе пробягало на пръсти през тази част на града и с притиснат показалец до устните. Резиденции и двестагодишни градски къщи се гушеха в прегръдките на вековни дървета. Тази част на града си бе възвърнала революционното величие със спартанска и усърдна точност2.
По ъглите примигваха газови лампи, улиците бяха основно осветявани от светлината на прозорците, на всеки три или четири квартала имаше площади изпъстрени с цветя, оазиси с фонтани, придаващи на града чувство за симетрия и красота.
Реакцията ми беше мигновена и проста.
Градът беше просмукан от шизофрения.
3. ДУУМСТАУН3
Дъч ме чакаше под козирката пред Понс, мястото, където местните политици утоляваха жаждата си, голям, стар, скърцащ хотел, обсипан от саксии със цветя, едно от малкото неща в Дюнтаун които времето бе пожалило. Ръцете му бяха потънали дълбоко в джобовете на безличния му издут като кюнец костюм, а в ъгъла на устата му стърчеше забучен Камъл. Дори и да изпитваше някаква загриженост към окръжаващия го свят, трудно можеше да се забележи от пръв поглед. Паркирах зад една голяма черна лимузина, подхвърлих ключовете на дежурния по паркинг, пъхнах в джоба на пиколото пет долара да отнесе багажа ми в стаята, и захвърлих куфарчето си на задната седалка на Дъч.
Още бях като замаян от гледките и звуците на Дюнтаун.
— Окей, да тръгваме — каза той, вмъквайки се в тъмната обградена с палми улица.
До този момент не ми беше дал нещо, за което не съм го молил, отношението му беше сговорчиво, но предпазливо. И въпреки че умът ми беше основно зает с ликвидирането на Талиани-Търнър, в момента повече се чудех какво ли се беше случило на пейзажа.
След един-два квартала мълчание го запитах:
— Какво, по дяволите, е станало с Дюнтаун?
Той ме изгледа със странно изражение на лицето, и после, сякаш отговаряйки на някакъв свой въпрос, изрече:
— О, да, все забравям, че едно време си живял тук.
— Не тук — казах аз. — Не и в този град. Така или иначе, не съм живял тук. Аз бях, аа … как го казваха, гост през лятото.
— И кога беше това, я дай пак?
Опитвах се да бъда предпазлив, не беше необходимо да му излагам преживелиците си от онова време. Не го познавах чак дотолкова, че да почна да си разголвам белезите пред него.
— Преди двайсет години, само за два месеца. Едва ли си струва да си го спомням — отговорих с нехаен глас.
— Тогава си бил още дете.
— Да, студент от горния курс. — Стараех се да бъда учтив, без да лъжа излишно или да го държа на прекалено голяма дистанция.
— Теди Финдли беше най-добрият ми приятел — добавих аз след секунда-две.
— О — каза той. — Тогава си наясно какво става тук.
— Не, прекъснах връзките си със семейството — изрекох аз.
— Знаеш ли, че младият Финдли е умрял?
— Имаш предвид Теди ли?
— Да.
— Да — казах аз. — Тъкмо след смъртта му вече се откъснах оттук.
— Е, след това построиха хиподрума, това стана. Градът се прекърши. Преди двадесет години тук да е имало, да кажем, седемдесет и пет, сто хиляди жители?
— Там някъде.
— Сега са вероятно триста, и поне половината от тях газят лука всеки ден. Изобщо, тука стана един страхотен хиподрум, красота. Също като Саратога. Много изискан хиподрум, нали? Направо да ти вземе акъла.
— Къде се намира?
— Зад нас, от другата страна на реката. Сега обаче е тъмно, не става за разглеждане.
— Окей, значи си имате изискан хиподрум, и какво от това?
2
Визира се изгонването на монарха Яков II от британския трон през 1688–1689 години и установяването на истинско конституционно правителство под властта на Уилям III и Мери — Б. пр.)