Сър Чарлс ме погледна учудено.
— Не е нужно, лейди Грейстоун. Не бих искал да ви обременявам.
— За нищо на света няма да пропусна това заседание на клуба, сър Чарлс. — Тънката бръчица около устата ми издаваше крайна решителност. — Трябваше да чакам доста дълго, докато застана срещу човека, който уби баща ми.
Сър Чарлс изглеждаше доста уплашен от отмъстителното ми изражение.
— Моля ви, мистър Удроу — обърна се той към Хари, — опитайте се да убедите лейди Грейстоун, че присъствието й не е препоръчително.
Хари, да бъде благословен, отговори твърдо:
— Мисля, че тя трябва да дойде.
Сър Чарлс явно се ядоса, но не каза нищо повече. Станах от стола си.
— Значи се разбрахме — отбелязах сухо. — Утре в единадесет.
Сър Чарлс също стана.
— Лорд Грейстоун ще ви придружи ли? — попита с надежда той.
Отново размених поглед с Хари.
— Още не знам — отговорих честно. — Първо трябва да го попитам.
Качих се в спалнята си и не се изненадах, когато намерих там Ейдриън. Момичетата подреждаха съседното помещение и аз го помолих:
— Ела да се поразходим в градината, за да мога да ти обясня защо Хари и аз трябваше да говорим със сър Чарлс.
— Това очаквах да чуя — отговори безизразно той.
Докато слизахме по стълбата, го наблюдавах крадешком. Минахме през високите стъклени врати и излязохме на терасата. Ейдриън мълчеше, аз също. Лицето му беше напълно безизразно. Никой не умее по-добре от него да крие мислите си.
На терасата срещнахме лейди Мери, майка й и още две дами. След размяна на учтиви усмивки и забележки за хубавото време Ейдриън взе ръката ми и ме поведе към двата каменни лъва в средата на моравата, които охраняваха входа към затворена тисова горичка.
Мълчахме, докато се скрихме от погледите на останалите. Под дърветата бяха поставени каменни пейки, а срещу тях бяха разположени десет коринтски колони от портландски камък. Ейдриън ме настани на една пейка, изправи се пред мен и зачака.
Не бях виждала този сдържан поглед, откакто му бях открила, че съм бременна. Стомахът ми се преобърна, когато — твърде късно — осъзнах, че отдавна трябваше да му разкажа за подозренията си и за разследванията ни с Хари.
По дяволите! Изведнъж се почувствах нещастна. Защо непрекъснато правех грешки в отношенията си с Ейдриън?
Спомних си, че исках да му кажа, но Хари ме разубеди. Обясни ми, че не бива да го товарим с нашите грижи, защото си има достатъчно свои проблеми. Тогава аргументите на Хари ми се сториха разумни, но сега разбрах, че съм направила катастрофална грешка.
Разказах му всичко, като се опитвах да говоря колкото се може по-спокойно. Ейдриън ме изслуша с безизразно лице.
— Отдавна исках да ти кажа — заключих, — но Хари ме убеди, че си толкова затънал в политическите проблеми, та не е редно да те натоварвам допълнително.
— Разбирам.
— Ти наистина беше много зает — допълних за своя собствена защита.
Той гледаше право напред, не към мен. Чертите на лицето му бяха съвършени и неподвижни като на класическите статуи в градината на лейди Барбъри.
— Хари каза… — подзех наново.
— Вече чух какво е казал Хари — прекъсна ме рязко той и извърна глава, за да ме погледне. Очите му бяха съвсем тъмни. — Вие с брат ми явно сте много добри приятели?
Тази забележка и особено горчивината в гласа му ме изумиха дотолкова, че отворих уста. Когато най-сетне успях да се овладея, отговорих едва ли не сърдито:
— Хари ми е като брат.
Ейдриън отново се извърна настрана.
— Хайде да се връщаме, Кейт. Обещах на Белертън да отидем на лов и вече закъснявам.
Пак имаше уговорка. Станах, съзнавайки, че съм развалила всичко, но нямах представа как бих могла да спася отношенията ни. Чувствах се все по-зле. Довчера се държеше с мен като нежен съпруг, а сега беше дълбоко обиден.
По дяволите!
Тръгнахме обратно към лъвовете и макар че се опирах на ръката му и външно всичко беше наред, мислите ни течаха в различни посоки. Щом излязохме от горичката, попитах:
— Ще ме придружиш ли на заседанието на Жокей клуб, Ейдриън?
— Не мисля, че е необходимо, Кейт — отговори равнодушно той. — Досега се справяш отлично и без мен.
— Много бих искала да дойдеш — настоях тихо.
— Нали си имаш Хари — отвърна той. Така се разделихме.
24
На следващата сутрин точно в единадесет бяхме в „Ню Руумс“ в Нюмаркет, където се събираше ръководството на Жокей клуб. В помещението, където ме въведе сър Чарлс, миришеше силно на кожа, кучета и коне. Останах с впечатлението, че съм първото женско същество, което е прекрачило прага на тази светиня. На влизане хвърлих бърз поглед към сериозните лица на осмината мъже, които седяха около масата. В очите им се четеше неодобрение.