— Няма нищо — утеших я. — Вината е моя.
— Извини ме, че закъснях, но останахме в конезавода по-дълго, отколкото възнамерявахме — каза ми Ейдриън. — Веднага ще се преоблека и ще дойда да те взема. — С тези думи той изчезна в стаята си за преобличане, където камериерът чакаше вече цял час.
Дори не ми се усмихна, а тонът му беше леден. Все още не ми беше простил, че имах тайни от него.
По дяволите!
Загледах се сърдито в огледалото, докато Жанет довършваше прическата ми.
За всичко съм виновна аз, мислех си. Нараних чувствата му, като не му се доверих.
Гордостта вече нямаше значение. Единственото важно нещо беше Ейдриън да стане отново усмихнат и мил. При първия удобен случай щях да му призная, че го обичам.
25
В шест и половина гостите на сър Чарлс, увеличени със съседите и техните гости, седнаха на официална вечеря. Останалите щяха да пристигнат едва в девет за танците. Седях отляво на сър Чарлс, срещу мен беше дукеса Уорхем, която беше най-високопоставена от гостите и по право седеше вдясно от домакина. Херцогинята, която по време на посещението ни се държеше към мен с хладна учтивост, сега поне не мяташе отровни стрели при всяка среща. Очевидно връзката на лейди Мери с мистър Белертън беше накарала майката да забрави факта, че не е могла да се сдобие със зет като Ейдриън.
Двамата със сър Чарлс обсъждахме надбягванията, конете му, кучетата му и времето. Сякаш бяхме постигнали безмълвно съгласие да не споменаваме маркиз Стейд и днешното заседание на клуба. Когато сър Чарлс трябваше да прояви учтивост и към другата си съседка, аз се разбъбрих със съседа си отляво. Обсъдихме надбягванията, конете му, времето и накрая заговорихме за вероятността Ейдриън да влезе в правителството. Бях много разговорлива по първите три теми, но при последната проявих сдържаност.
— Лорд Данхем, най-добре е да поговорите със съпруга ми относно плановете му за политическа кариера — обясних с подчертана любезност. — Аз не съм в състояние да ви кажа нищо определено.
— Съмненията на Ейдриън по отношение на правителствените действия са необосновани — увери ме сериозно виконт Данхем, който заемаше висок пост в Хоум Офис. — Ние сме загрижени за обществената сигурност, нали разбирате.
Едва прикрих циничната си усмивка. „Обществена сигурност ли — не ме карайте да се смея! Вие сте загрижени единствено за привилегиите си, милорд.“
Усмихнах му се невинно и отговорих:
— Знам, че мъжът ми е много загрижен за съдбата на хилядите ветерани, които се биха смело срещу Наполеон, а сега нямат средства за прехрана.
Лорд Данхем, който за съжаление нямаше брадичка и изглеждаше ужасно, поклати глава.
— Боя се, че повечето от тези бивши войници и моряци станаха най-обикновени престъпници, лейди Грейстоун.
— Хората престават да вярват в законността, милорд, когато законите не са в състояние да напълнят празните им стомаси — обясних високомерно.
Лордът направи опит да се усмихне доброжелателно.
— Надявах се вие да повлияете благоприятно върху съпруга си, милейди, за да го убедите, че е нужно да влезе в правителството на лорд Ливърпул. Това е естественото място за мъж с ранга и уменията на Грейстоун. — Той сведе глава към мен и натърти на следващите си думи: — В крайна сметка лорд Ливърпул няма да остане вечно премиер-министър.
Зяпнах смаяно.
Той успя да вложи в погледа си хумор и пренебрежение.
— Знам, вие сте на мнение, че дук Уелингтън е естественият наследник на лорд Ливърпул, но според нас Грейстоун е по-добрият избор.
Всъщност не бях особено учудена от предположението, че един ден Ейдриън би могъл да стане министър-председател. Нямаше да се учудя и ако събеседникът ми беше заявил, че един ден Ейдриън ще стане крал. Бях учудена от нещо друго.
— Лорд Данхем, какво ви кара да вярвате, че бих имала влияние върху Грейстоун по въпрос като този? — попитах напълно искрено.
Усмивката му стана снизходителна.
— Красивите млади жени винаги упражняват влияние върху съпрузите си, лейди Грейстоун — отговори знаещо той.
Хапнах малко от пълнения дивеч в чинията си. Лорд Данхем си пийна от хубавото вино на сър Чарлс, като ме наблюдаваше над ръба на чашата си. След като преглътнах, заговорих решително:
— Лорд Данхем, единственото, което има влияние върху съпруга ми, е собствената му съвест. Можете да бъдете уверени, че ще стори всичко, което му диктува тя.
Видът на виконта издаде, че този отговор изобщо не му хареса.
След вечеря дамите се оттеглиха, за да се освежат, и когато отново слязох в салона, първите гости вече бяха пристигнали. Хрумна ми нещо и се обърнах с въпрос към дамата, която слизаше след мен по стълбата.