— Лейди Мери, знаете ли случайно кои хора са поканени за днес?
Младата дама кимна сериозно.
— Да, мама и аз помагахме на лейди Барбъри да напише поканите.
Естествено тя искаше да ми внуши, че тя и майка й са идеални гости, докато аз не правя нищо друго, освен да посещавам надбягванията. По дяволите, та нали бяхме поканени именно за надбягванията!
— Поканен ли е и маркиз Стейд?
— Да — отговори веднага тя. — В дома му гостуват семействата Марлон и Стонингтън.
За съжаление на домакинята на танците ще присъстват доста по-малко гости, отколкото е очаквала, помислих си. Не вярвах, че Стейд ще има наглостта да се покаже пред обществото след случилото се в Жокей клуб.
Танцовата вечер беше наистина непринудена. Бяха вдигнали всички килими от салона, столовете бяха наредени покрай стените, музикантите бяха заели места пред камината. Настроението беше много по-весело, отколкото при подобни събирания в Лондон. Нямаше ги и възрастните дами от Алмейк, които само ти разваляха удоволствието със злобните си забележки.
Ейдриън ме избягваше. Не го правеше открито, даже танцува с мен един местен танц. Той никога не би си позволил да ме унижи пред хората. Само той и аз знаехме, че се държи на разстояние.
Стараех се да не унивам. Непрекъснато си повтарях, че явно не съм му съвсем безразлична, след като е толкова дълбоко засегнат от факта, че имах тайни от него. Тази нощ щяхме да бъдем заедно и щях да положа всички усилия да постигна примирие поне в леглото.
В десет и половина музикантите засвириха валс. Бях седнала в един ъгъл с мистър Белертън и сега го помолих:
— Искате ли да танцувате с мен този валс, мистър Белертън?
Младият мъж поклати глава и се усмихна.
— За съжаление Наполеон сложи край на танцовата ми кариера, лейди Грейстоун. Но моля ви, не се занимавайте с мен. Тук има поне дузина мъже, които жадуват да танцуват валс с вас.
Ала аз бях забелязала меланхоличните погледи, които придружителят ми хвърляше към танцовата площадка, и не се отказах от намерението си.
— Ако ме настъпвате по пръстите, няма да охкам и да ви се карам — обещах тържествено. — А когато се танцува валс, всички подгъват колене и никой няма да забележи накуцването ви.
Младият мъж се засмя, но пак се опита да ми се изплъзне.
— Можете ли изобщо да танцувате валс, мистър Белертън?
Лицето му се опъна.
— Да, лейди Грейстоун, мога. За последен път танцувах вечерта преди битката при Ватерлоо.
— Защо се отказахте толкова бързо? — попитах сърдито. — Цяла вечер наблюдавате с копнеж танцуващите. Според мен е глупаво заради едва забележимо куцане да се откажете от нещо, което очевидно ви доставя радост.
Разбрах, че мистър Белертън се ядоса, което не ме учуди, защото го бях нарекла глупак. Реакцията му беше типично мъжка.
— Тук е идеалното място за връщането ви сред танцуващите — продължих с неподозирана от самата мен настойчивост. — Обстановката е непринудена, намираме се в компания на приятели — направих движение, което включваше всички присъстващи, — можете ли да си представите нещо по-добро?
Бедният мистър Белертън се озова в много притеснено положение. Явно много му се искаше да ме прати по дяволите, но отлично знаеше, че не може да постъпи така, а не можеше и да ме накара да се откажа от намерението си. Затова ми заяви с гневен глас:
— Е, добре, лейди Грейстоун, ще танцувам с вас този валс. Но ще ми позволите да се оттегля, ако забележа, че не върви добре.
— Разбрано — отговорих засмяно аз. Взех ръката му и буквално го извлякох на танцовата площадка, преди да е променил намерението си.
В началото стъпките му бяха колебливи и сковани, но той умело спазваше такта и ме водеше без усилие. Минахме по дългата страна на помещението, направихме елегантен завой и продължихме по другата страна. Като ни видяха, някои от танцуващите мъже се ухилиха и ни сподириха с одобрителни коментари от рода на „Чудесно се справяте“ и други подобни. Мистър Белертън не показа признаци на умора и през цялото време се усмихваше.
Когато музиката отзвуча, останахме няколко мига в края на танцовата площадка. На лицето му грееше усмивка. Кимнах гордо и попитах:
— Е, права ли бях?
Младият мъж избухна в смях. Тогава прозвуча гласът на лейди Мери:
— Ричард, ти танцуваш?
Колко умно от нейна страна, че го забеляза!
Обърнахме се към нея. Стори ми се, че не беше особено зарадвана.
— Лейди Грейстоун буквално ме принуди — отговори весело Белертън и се обърна към мен със святкащи очи. — Вие очевидно знаете кое е най-доброто за мен, милейди. Много ви благодаря.