— Е, аз… може би невинаги.
Той се засмя още по-весело, а лейди Мери ме дари със зъл поглед. След това се обърна обвинително към обожателя си:
— А с мен все не искаше да танцуваш!
— Той не искаше да танцува и с мен, но аз го принудих — обясних безгрижно. — Мъжете са много чувствителни по отношение на външните прояви.
— Благодаря ви, лейди Грейстоун — повтори развеселено Белертън.
Погледнах лейди Мери и я съжалих. Бедничката, много добре разбирах в какво състояние е. Тя беше положила огромни усилия да не нарани чувствата на мистър Белертън, беше проявила толкова съчувствие към страха му от бламиране, че се бе примирила с отказа му да танцува. А сега трябваше да види как той танцува валс с мен, и то с удоволствие!
От другия край на залата се чу весел смях. Погледнах бързо натам и видях, че шумът идва от малката група, заобиколила Ейдриън. Лицето му сияеше. Изглеждаше толкова привлекателен, че ми се дощя да се присъединя към групата и да слушам разказите му, но в този момент се появи мистър Круик и ме помоли да му правя компания на вечерята. Сподавих въздишката си и отидох с него в трапезарията.
След като се нахранихме, огледах внимателно салона, но не открих никъде Ейдриън. Не се беше появил и на вечеря, затова бях готова да повярвам, че лорд Данхем го е отвлякъл някъде, за да си говорят за политика. Но при втория оглед видях как вратите към терасата се отвориха и Ейдриън даде път на лейди Мери да влезе. Той затвори вратата, обърна се към лейди Мери и поднесе ръката й към устните си. Погледите им се срещнаха и тя се усмихна. Усетих остро пробождане в сърцето.
Някъде много отдалеч чух гласа на мистър Круик:
— Наред ли е всичко, мила моя? Лицето ви изведнъж побледня.
Не знам какво отговорих. Не знам как излязох от салона. Знам само, че стоях съвсем сама в преддверието, когато ме намери някакъв слуга и ми подаде неколкократно сгъната бележка на сребърна табла.
— Лейди Грейстоун, това е за вас — съобщи той.
Взех бележката, разгънах я и се взрях като замаяна в редиците черни букви, изписани с едър почерк върху кремава хартия. Прочетох написаното и главата ми моментално се проясни.
Ако искате да получите сведения, които разкриват връзката на маркиз Стейд с убийството на Даниел Фицджералд, елате веднага на портичката на кухненската градина.
Подписът гласеше: „Приятел“.
За свое оправдание искам да кажа, че сцената между Ейдриън и лейди Мери, на която току-що бях станала свидетел, беше объркала ума ми и не бях способна да разсъждавам трезво. Много ми се иска да вярвам, че при нормални обстоятелства нямаше да се държа като идиотка. Ала нищо не може да разкраси факта, че грабнах палтото на една от гостенките от закачалката, където висяха всички палта, и се измъкнах незабелязано през една от страничните врати на къщата.
Нощта беше много ясна и много студена. Увих голите си рамене и ръце с взетата назаем наметка и забързах по настланата с чакъл пътека към задната страна на къщата, където беше кухненската градина. Луната висеше ниско над дърветата и разпространяваше бледата си призрачна светлина.
Щом стигнах до градинската портичка, спрях за момент, огледах се и се ослушах. Единственото движение в лунната нощ беше тихото шумолене на ябълковите дървета от другия край на каменната стена, която граничеше с входната алея, използвана от доставчиците. Отворих бавно портичката и влязох в градината.
Някъде пропя славей. Спънах се в края на твърде дългата наметка и спрях, защото вниманието ми бе привлечено към сянката на къщичката за инструменти, построена до стената в ъгъла на градината. Вятърът шумолеше тихо в клоните на ябълковото дърво, аз стоях и се взирах в ивицата светлина под вратата на леката постройка. От другата страна на стената се чу тихо потракване, шум, който издават юздите, когато конят разтърсва глава.
Опасност!
В пристъп на луда паника осъзнах колко глупаво съм постъпила, като съм последвала тайнствената покана съвсем сама. Сърцето ми заби лудо, а когато чух скърцане на стъпки по чакъла зад гърба си, едва не изпищях. Обърнах се рязко с протегнати напред ръце, сякаш исках да отблъсна невидимия нападател, когато той хвърли отгоре ми тежко одеяло, което закри цялата горна част на тялото ми и ръцете ми се заплетоха безнадеждно в гънките. Неизвестният уви одеялото около мен, вдигна ме като чувал и ме понесе, макар че се съпротивлявах отчаяно като пленена котка.
Не отидохме далеч. Похитителят ме хвърли грубо на пода и доста време не можах да си поема дъх след тежкото падане. Докато се осъзная, една силна ръка сграбчи края на одеялото и го издърпа. Изтърколих се по здраво отъпкания глинен под на къщичката.