— Ставай! — Гласът трепереше от гняв и омраза. Ивицата светлина, която бях видяла преди малко, идваше от фенера, който беше напълно достатъчен за ниското помещение. Когато вдигнах глава, видях пред себе си маркиз Стейд — с пистолет насочен право към гърдите ми.
Божичко, изплаках безмълвно. Бях напълно безпомощна.
Сърцето удряше болезнено в ребрата ми. Обходих с поглед стаичката, за да видя имам ли възможност за бягство.
— Ето го малкото зверче — изръмжа мъжът. — Хайде, ставай, какво чакаш! — Нарече ме с още едно име, което не мога да напиша. Станах бавно, без да откъсвам поглед от пистолета. Гневът буквално извираше от него.
Стъпих по-здраво на краката си. Устата ми беше пресъхнала и не бях сигурна, че ще мога да кажа и една дума, но въпреки това опитах.
— Стейд, това няма да ви помогне — заговорих на пресекулки. — Когато убихте баща ми, никой не ви видя, но сега непременно ще ви заподозрат. Ако ме убиете, ще увиснете на бесилката.
Мускулите на тила му изпъкнаха като на разярен бик.
— Напротив, ще се отърва — изръмжа той. — Може да ме заподозрат, но никой няма да може да го докаже. И този път няма да ме видят.
Без да съзнавам какво правя, обгърнах с ръце корема си.
Детето ми, помислих ужасено. Не мога да му позволя да убие детето ми.
Погледът ми претърси отчаяно помещението. На далечната стена бяха наредени градински уреди, но нямах време да стигна до тях.
— Знаете, че няма да останете ненаказан — заговорих отново.
— Ей сега ще ви убия — заплаши той и вдигна пистолета към гърдите ми.
В този момент вратата се отвори с трясък и шумът го накара да се обърне точно в момента, когато натискаше спусъка. Ръката му потрепери, прозвуча изстрел, но куршумът се заби в дървената стена зад гърба ми.
В помещението надвисна черен барутен облак, но аз видях, че на входа беше застанал Хари и стискаше във вдигнатата си ръка дълга маша.
Точно когато се готвеше да стовари тежкото желязо върху главата на Стейд, маркизът стреля повторно. По дяволите, пистолетът му беше с двойно дуло! Изстрелът отекна в мига, когато машата улучи целта си. Двамата мъже се строполиха на пода.
— Хари, Хари! — изпищях задавено. Стейд лежеше безжизнен на пода, от челото му се стичаше кръв. Втурнах се към Хари и неволно го настъпих.
Хари беше ранен в рамото и от черната дупка струеше кръв, но очите му бяха отворени и гласът му беше ясен, когато попита:
— Всичко наред ли е с теб, Кейт?
— Господи, Хари! — изплаках. — Ти си прострелян!
Стейд се помръдна и аз се обърнах стреснато към него. В този момент откъм вратата прозвуча властен глас:
— Кейт! Какво, за бога, става тук?
Ейдриън!
— Слава на бога! — извиках облекчено. — Ейдриън, той простреля Хари!
Ейдриън се втурна към падналия си брат и коленичи на пода. За всеки случай се огледах за оръжие и грабнах една мотика, най-добрия инструмент в такива случаи. Застанах до главата на Стейд, готова моментално да реагирам, ако дойде на себе си.
Ейдриън свали вратовръзката си, за да спре кръвта, която течеше от рамото на Хари. Когато чух стона на ранения, изпитах облекчение. Щом изпитваше болка, значи беше жив!
— Имаш един хубав куршум в рамото, братко — проговори спокойно Ейдриън. — Ще те боли адски, когато докторът го вади, но ще го преживееш.
— Значи ти… получи известието ми? — попита с пресекващ глас Хари.
— Да, благодаря ти, Хари. Справи се чудесно.
Прости думи, просто произнесени, но гърлото ми се сви, когато видях как пръстите на Хари се сключиха около ръката на брат му.
26
Ейдриън ме прати в къщата да повикам помощ и да уведомя лекаря. Останах в салона и когато Хари бе внесен на носилка, внезапно си припомних с болезнена яснота деня, когато загина баща ми.
Облегната на стената, се взирах безмълвно в бледото лице на Хари. Затворих очи, когато го пренесоха покрай мен, и изпрати пламенна молитва към небето. „Моля те, мили боже, не ми отнемай и Хари! Моля те, моля те, моля те! Не и Хари. Не ми отнемай и Хари. Моля те…“
Четиримата силни слуги, които носеха ранения на импровизирана носилка, се запътиха към стълбата. Ейдриън дойде при мен и сложи ръка на рамото ми.
— Той няма да умре, Кейт — изрече тихо, но твърдо той. — Ранен е в рамото.
Притиснах се към него, потърсих утеха в силата му.
— Нали не го казваш само за да ме утешиш? — прошепнах.
— Не, не го казвам просто така. А сега ела с мен горе. Ти си в шок и имаш нужда от спокойствие.
Позволих му да ме поведе нагоре по стълбището, но спрях още на третото стъпало и казах:
— Татко също беше донесен така, когато Стейд го простреля.