— Щом Грейстоун го е казал, значи нямате причина за тревога, милейди — успокои ме мистър Белертън. — Той е виждал достатъчно ранени, за да може да си позволи категорична оценка.
И аз все това си повтарях. Но не можех да не забележа тревожната бръчка между веждите на Ейдриън, докато гледаше брат си. Не можех да бъда уверена в благоприятния изход.
— Според мен причината за огромните ни загуби в Испания е била главно в недостатъчните грижи и лошото обслужване на ранените — намеси се лейди Мери. — С вашия девер случаят е съвсем друг, лейди Грейстоун.
Не ми беше приятно да приема утеха от тази жена, но забележката й наистина ме успокои. Кимнах и продължих пътя си.
— Какво всъщност се случи през нощта, лейди Грейстоун? — попита лейди Мери. — Днес в къщата се носят какви ли не слухове. Знаете ли, че след мистър Удроу внесоха в салона и маркиз Стейд?
Загубих ума и дума.
— Какво!? Стейд… още ли е тук?
— Не — отговори мистър Белертън. — Днес го откараха в дома му със собствената му карета.
Двамата не изразиха гласно любопитството си, но ме погледнаха с такава надежда, че не можех да се покажа неучтива.
— Наистина ли никой в къщата не знае какво се случи? — попитах.
Двамата поклатиха глави.
Реших, че е най-добре всички да узнаят истината. Ако продължавахме да пазим случилото се в тайна, щяха да се разпространят най-невероятни слухове.
— Е, можете да бъдете уверени, че не съм се опитала да избягам със Стейд — заговорих иронично.
Лейди Мери и мистър Белертън размениха многозначителни погледи.
По дяволите, изругах наум. Тези хора наистина правят спекулации.
— Надали има човек в къщата, който да вярва в подобен слух, лейди Грейстоун — увери ме лейди Мери.
Ха!
— Най-добре е да ви разкажа подробно какво се случи — отговорих и точно това направих. Когато свърших, двамата не бяха в състояние да скрият смайването си.
— Какъв негодник — промърмори съчувствено мистър Белертън.
— Надявам се да го насекат на парчета и да изложат главата му на лондонския мост — заключих кръвожадно.
— Не мога да ви обвинявам за това желание — съгласи се лейди Мери.
Ако снощи не бях видяла Ейдриън да целува ръката й, щеше да ми стане симпатична.
— Не ми се вярва, че днес постъпват с престъпниците по този начин — отзова се развеселено мистър Белертън.
— Жалко — отвърнах сърдито аз.
— Можете да бъдете уверена, че той ще бъде привлечен под отговорност за нападението срещу вас — успокои ме младият мъж. — Това престъпление заслужава много по-тежко наказание, отколкото беше изключването от Жокей клуб.
Думите му щяха да ме направят истински щастлива, ако не беше тревогата ми за Хари.
Надвечер температурата на ранения се покачи и Ейдриън прекара втора нощ до леглото му. Лекарят донесе други отвари и отново предложи да му пуснат кръв, но Ейдриън пак отказа.
На следващата сутрин температурата беше спаднала. Челото му беше хладно и когато влязох в стаята му в седем, той спеше спокойно. Ейдриън, който беше прекарал нощта в кресло до лег лото му, също спеше, вдигнал крака на едно столче. Косата му беше разрошена, по бузите и брадичката му се виждаше набола брада. Не беше свалил жакета си, но беше без вратовръзка.
Възползвах се от обстоятелството, че спеше и се наведох да го целуна по челото. Той се събуди веднага.
— Ти ли си, Кейт? — прошепна сънено.
— Да. Хари няма температура, Ейдриън! Пипни челото му съвсем хладно е!
— Знам. Температурата спадна преди два часа. — Той се освободи от одеялото, с което се беше завил. Ресните се увиха около копчетата му и трябваше да му помогна да ги махне. Докато ръцете ми го докосваха, той не се помръдваше. След това стана и отиде до леглото. Огледа спящия, кимна доволно и се обърна към мен. Отвори уста да каже нещо, но се прозя измъчено.
— Това означава, че Хари ще оздравее, нали? — попитах страхливо.
— Разбира се. — Ейдриън прокара ръка по лицето си, опитвайки се да се събуди. — Сега трябва да чакаме раната да се затвори. — Той разтърка глава с пръсти и косата му се разбърка още повече.
— Моля те, Ейдриън, легни си — проговорих съвсем тихо. — Аз ще остана при Хари, докато се събуди.
— Но това не е нужно — възпротиви се той. — Нали поспах малко в креслото.
— Изглеждаш преуморен.
Той поклати глава и отново се прозя.
Отидох до вратата и я отворих.
— Ейдриън, трябва веднага да си легнеш — настоях.
Той се опита да прикрие следващата прозявка, но не успя.
— Може би си права — предаде се най-сетне той. — Наистина имам нужда от няколко часа сън.
Погледнах босите му крака.