Той удържа на думата си и ми разказа всичко за Грейстоун Аби, но аз считам, че е най-добре именно на това място да обясня как се бе стигнало дотам, че граф Грейстоун живееше в такава необичайна обстановка.
През Средновековието Грейстоун Аби наистина е бил манастир (и в него живеели сто монахини, както каза Ейдриън). Когато Хенри VIII скъсал с Рим, конфискувал цялото имущество на църквата в Англия и го продал или възнаградил с него верните си хора. Така Грейстоун станал собственост на семейството на Ейдриън. Хенри предоставил земите и сградите на първия барон Удроу през 1539 година като награда за оказаните на короната услуги. Ейдриън посочи, че тези услуги били твърде съмнителни, но отказа да ми разясни какво имаше предвид.
Във всеки случай първият барон съборил църквата и се нанесъл да живее на първия етаж на манастира, като оставил партера недокоснат. Следващите поколения от семейство Удроу предприели някои промени в жилищните помещения, но оставили партера в стария му вид, така че днес Грейстоун Аби представляваше най-добре запазеният паметник на средновековното строително изкуство в Англия.
Помещението със сводест таван, в което влязохме, беше от четиринадесети век. Видях прекрасен кръстосан преход и възхитителен свод, които пък бяха от петнадесети век. Стаичката на каплана, помещението, в което монахините разговаряли с външните посетители, манастирската трапезария — всички тези помещения бяха запазени непокътнати и изглеждаха като по времето, когато Хенри разтурил манастира.
Всичко това научих по-късно. В първите минути след пристигането си в Грейстоун Аби се интересувах не толкова от забележителната обстановка, колкото от хората, които живееха тук. Обърнах се с най-милата си усмивка към Уолтърс, едър, гордо изправен, мъж, с ясно изразен орлов нос.
— Започвай, Уолтърс — подкани го с развеселена усмивка Ейдриън. — Съпругата ми иска да се запознае с всички членове на персонала.
Започнахме с икономката мисис Пипен, възрастна дама с впечатляващо черна коса и внушително тяло. Изобщо служителите на Ейдриън изглеждаха добре хранени.
— Как сте, мисис Пипен? — попитах. — Щом се настаня в стаята си, ще дойда специално при вас, за да се опознаем.
Тя сведе глава в лек поклон.
— Много добре, милейди.
Преминахме към помощника на иконома, помощничката на икономката, момичетата, които почистваха и подреждаха стаите, и другите, които работеха в кухнята. След това дойде ред на мъжете, които отговаряха за реда в дома и прислужваха на масата. Усмихвах се на всеки поотделно и се стараех да намеря добри думи, но те бяха толкова много, че ми беше невъзможно да запомня имената им от първия път.
— Къде е Реми? — попита Ейдриън, обърнат към иконома. — Няма ли и той да поздрави жена ми заедно с всички останали?
Лицето на Уолтърс почервеня и в очите му блесна безпокойство.
— Французинът винаги е смятал, че е нещо повече от другите, милорд. — Думата „французин“ беше произнесена с безкрайно презрение.
— Войната свърши, Уолтър — отговори сухо Ейдриън.
— Тъй вярно, милорд — промърмори старецът и устата му се опъна. — Мосю Реми предпочете да не се присъедини към персонала, милорд. Каза, че е „артист“, а не слуга.
Погледнах съпруга си.
— Това вероятно е готвачът? — предположих.
— Точно така. Доведох го от Париж и мога да те уверя, че е наистина „артист“ в работата си.
Обърнах се към персонала и заговорих високо, за да могат всички да ме чуят:
— Беше много мило от ваша страна, че се събрахте да ме поздравите. Много ви благодаря.
Насреща ми имаше море от лица, някои от които колебливо отговориха на усмивката ми.
— Да вървим горе, Кейт — подкани ме Хари. — Сега ще ти покажем истинската къща.
— Уолтърс, наредете да отнесат багажа на милейди в стаята й — обърна се Ейдриън към иконома.
— Веднага, милорд.
— Оттук — каза Хари и тръгна напред по голямата каменна стълба, която водеше към първия етаж.
Единственото имение, което бях опознала в подробности, беше Шарлууд Корт, но и днес съм сигурна, че твърде малко господарски къщи в страната могат да се похвалят с такова великолепие на жилищните помещения като Грейстоун Аби.
— Дядо ми възложил големия ремонт и новото обзавеждане на Робърт Адам — обясни Ейдриън, докато ме водеше от преддверието към трапезарията, оттам в салона и галерията. Хари разказа, че мраморните колони в римски стил, които крепяха сводовете на преддверието, били намерени на дъното на река Тибър и донесени в Грейстоун през 1770 година. В помещенията бяха разпределени благородни римски статуи, а камините бяха облицовани с мрамор от Карара. Без съмнение къщата беше великолепна, но това не беше място, където човек може да се разположи удобно и да се чувства като у дома си. Казах това на Ейдриън.