Той ми се усмихна, но погледът му остана сериозен.
— Как се чувстваш тази сутрин?
— Добре — прошепнах.
— Знам, че си разранена и няма да ти е приятно да яздиш, но много искам да ти покажа Евклид.
Споменаването на състоянието ми извика червенина на бузите ми.
— Много ще се радвам да го видя. — Колебаейки се между смущението и друга, по-силни, чувства, бях по-скована от обикновено.
Ейдриън ме погледна загрижено.
— Сигурна ли си, че всичко е наред?
Постарах се да отговоря с обичайния си глас.
— Естествено, че всичко е наред. Много искам да видя как яздиш Евклид.
Мъжът ми изкриви лице и стана. Носеше обичайните за провинцията утринни дрехи: жакет за езда и ботуши без шпори.
— Можеш ли да си представиш, че имам задръжки да яздя пред теб? — попита тихо той.
— Глупости. — Разговорът за коне беше най-умното в тази ситуация. За коне можех да говоря по всяко време. — Ако ти не беше превъзходен ездач, португалците нямаше да ти доверят един от скъпоценните си жребци.
— Бях много старателен ученик — призна с усмивка той. Излезе иззад писалището и застана до мен. Близостта му отново ускори дъха ми, въздействие, което ме обезпокои и ядоса. Как да крия чувствата си от него, когато близостта му ми причинява задух? Той ме погледна втренчено.
— Все пак не умея да яздя така добре като теб, Кейт.
— Татко беше отличен учител — произнесох задъхано. Копнеех да го прегърна с две ръце през кръста и да се облегна на него. За да се предпазя от изкушението да сторя някоя глупост, скръстих ръце под гърдите си.
— Да заповядам ли да доведат Евклид пред къщата, или искаш да видиш оборите? — попита той.
— Разбира се, че искам да видя оборите. Но преди това… — Не можах да продължа, тъй като се запитах дали молбата, която се готвех да произнеса, нямаше да му прозвучи безсрамно.
Ейдриън вдигна едната си вежда.
— Да?
— Вече се питах къде съхраняваш сбирката си от старо саксонски находки — обясних плахо. — Вчера, докато разглеждахме къщата, не я открих никъде.
Ейдриън ме погледна безмълвно и аз бях готова да повярвам, че наистина ме е сметнал за безсрамна.
— Искаш ли да я видиш? — попита накрая той.
— Да, с удоволствие.
Той ме отведе в една от малките спални на детските покои на втория етаж. Стаята беше обзаведена със стари дъбови мебели, на пода беше постлан овехтял килим, но за това се замислих по-късно, защото при влизането ни веднага насочих поглед към стените, по които бяха накачени безброй мечове и щитове, ками и бойни брадви. До тях се виждаха и други, не толкова войнствени предмети. Над тясното легло беше поставена етажерка, измайсторена от несръчна ръка, върху която почиваха две богато украсени със злато купички за пиене. Един прастар шкаф съдържаше сбирка от най-различни неща. Пристъпих по-близо, за да ги разгледам. В едно от отворените чекмеджета открих сребърен рог за пиене, тока за колан, украсена със скъпоценни камъни, бронзова купа, захапка от юзда и две златни гривни.
— На колко години е тази захапка? — попитах любопитно.
Ейдриън избухна в смях.
— Бях убеден, че първо ще ме запиташ за нея. — Той извади бронзовия предмет от чекмеджето и го сложи в ръката ми. — Произхожда от римско време.
Огледах захапката много внимателно.
— Обясни ми какви са другите неща — помолих след малко.
Мина повече от час, докато видя всичко. Ейдриън познаваше различните видове копия и мечове, знаеше кои бяха саксонски, кои бяха дошли от земите на викингите и кои бяха принадлежали на по-късните англосаксонци.
След като огледахме всяко оръжие поотделно, Ейдриън свали от стената една саксонска кама и хвана острието между два пръста.
— Бях на седем години, когато намерих тази кама в низината — заговори тихо той. — Поисках да узная нещо за произхода й и мама ми помогна да тръгна по следата на миналото. Когато разбрах, че камата е от древните саксонци, реших, че трябва да науча всичко за този народ. — Той вдигна рамене. — Последваха нови находки и така се превърнах в колекционер.
Огледах малкото, препълнено със стари предмети, помещение.
— Това е била детската ти стая, нали?
— Да.
— Имам чувството, че за теб почти не е останало място.
Ейдриън отново вдигна рамене.
— Нямаше къде другаде да държа находките си.
Припомних си колко голяма беше къщата и си представих събуденото и жадно за знания дете, което не знаеше къде да подреди находките си.
— Когато построиш новото семейно крило, трябва да предвидиш специално помещение за сбирката си.