Бях засегнала гордостта му. Затова отворих широко очи и извиках възхитено:
— Петстотин фунта?
— Точно така. — Пади се усмихна самодоволно и аз отново си припомних детските дни, когато се чудех на дупките в устата му. — Полковникът изобщо не забеляза, че конят е слаб в коленете.
Избухнах в смях. Но много скоро тясното лице на ирландеца стана отново сериозно.
— Мистър Даниел ми беше по-близък от кръвен роднина и ако някой го е отстранил от пътя си, независимо по каква причина, аз съм длъжен да се разправя с него.
Кимнах мълчаливо. Това беше и моето убеждение.
— Още утре заминавам за Голоуей, момиче — обеща тържествено Пади.
— Нали веднага ще ми пратиш вест, ако откриеш нещо? — попитах страхливо.
— Ще долетя като вятъра, момиче — засмя се той.
— Знам, че е бил Стейд — прошепнах аз. — Сигурна съм в това.
— Първо да видим какво ще открия, мис Катлийн — отговори вразумително Пади. — След това ще обмислим в подробности как да се разплатим с негодника.
11
Представих Пади на мисис Пипен и я помолих да се погрижи за него и да му отреди добра стая в крилото на прислугата. За мен Пади беше по-високопоставен от самия крал, но разумът ми подсказваше, че той се чувства неловко в разкошната обстановка на семейното крило. Самата аз намирах, че квартирите на слугите са много по-удобни за живеене.
Оставих Пади при мисис Пипен и се качих в стаята си, за да се преоблека. Докато вървях по коридора, се появи Уолтърс, следван от млад мъж в костюм за езда, който куцаше и изглеждаше видимо изтощен.
— Милейди — поздрави учтиво Уолтърс, — пристигна пратеник от лорд Касълрей за негова светлост.
Лорд Касълрей беше външен министър в сегашното правителство.
— Спешно ли е? — попитах куриера.
— Мисля, че да, милейди — отговори младежът.
— Нямам представа къде се намира в момента негова светлост — призна Уолтърс и изражението му подсказваше, че смята незнанието си за смъртен грях.
— Каза, че имал някакви задължения — опитах се да му помогна аз.
— Тогава вероятно е при управителя — промърмори Уолтърс. — Ще изпратя човек да го потърси.
— Направете го, Уолтърс. Междувременно аз ще се погрижа за куриера на лорд Касълрей.
— Той може да почака в приемната, милейди — каза Уолтърс.
— Не е нужно да се заемете лично с него.
— За мен ще бъде удоволствие — засмях се и махнах на куцащия млад мъж да ме последва в помещението, където канеха посетители с недостатъчно висок ранг, за да бъдат приети в салона, но все пак не можеха да ги изпратят в кухнята. Куриерът на външния министър ме последва послушно, а когато се обърнах, го видях да оглежда обстановката с физиономия, в която имаше страхопочитание.
И то не беше безпричинно. Приемната на семейство Грейстоун беше по-малка от повечето други помещения, но беше разкошно обзаведена. Подът беше от благороден многоцветен мрамор, вратата и камината бяха украсени с тъмни мраморни колони, донесени от Италия. Колоните завършваха с позлатени фигури, таванът също беше позлатен. Трябва да добавя, че в тази стая нямаше нито един стол и чакащите не можеха да си отпочинат.
Позвъних и на вратата се появи червенокос прислужник. Тъй като беше единственият с червена коса, бях запомнила името му.
— Чарлс, бихте ли донесли два стола?
Когато го нарекох по име, момъкът ме изгледа смаяно.
— Веднага, милейди — отговори той и направи дълбок поклон.
Поканих посетителя да пристъпи по-близо до огъня.
— С радост бих ви отвела в някое по-уютно помещение, но такова няма — обясних аз. — Извинете, не знам името ви.
— Лейтенант Джон Стейпъл, милейди.
Хвърлих поглед към скромния син жакет, посивял от прах.
— Все още ли служите в армията, лейтенант Стейпъл?
— Да, милейди. Бях ранен при Ватерлоо и от една година съм куриер във Форин офис.
— Пехота или кавалерия? — попитах.
Момъкът вирна брадичка.
— Пехота, милейди.
— И моят мъж е бил при Ватерлоо — продължих след малко.
Почти нежна усмивка се плъзна по умореното лице на мъжа.
— Тъй вярно, милейди, знам от първа ръка за участието на лорд Грейстоун в битката. — Като забеляза окуражителния ми поглед, той побърза да прибави: — Аз бях в бригадата на Пак, когато маршал Ней нападна левия ни център.
През зимата бях изчела доста статии за голямото сражение при Ватерлоо и разбрах какво искаше да ми каже. Бригадата на Пак принадлежеше към втората защитна линия на Уелингтън в левия център. Когато холандските и белгийските войски, които образували предната линия, се обърнали в бягство след масирана френска атака, британците останали съвсем сами пред яростно нападащите французи.