— Често съм се питала дали Лизи е била щастлива — проговори замислено Луиза.
— Според мен беше много щастлива — отговорих убедено. — Татко беше… — Не ми беше лесно да намеря подходящите думи, за да опиша горещо обичания си баща. — Ах, Луиза… — Светът около татко беше винаги пълен с живот и аз се чувствах отлично в него. — Вярно е, татко обичаше хазарта и понякога нямахме пари, но… — Гласът ми потрепери и стиснах устни, за да не заплача.
Добрата Луиза ми остави време да се съвзема, преди да продължи:
— Кейт, ти наистина си копие на Даниел.
Поклатих глава. Може би външно приличах на татко, но по характер бях съвсем различна. Побързах да сменя темата.
— Много се радвам, че вече не живеем в Шарлууд. Къщата е като гробница.
Луиза потрепери.
— Такава си е открай време. Когато бях млада, посещенията там бяха ужас за мен.
— Значи си била често с мама, докато е била млада? — попитах любопитно.
Луиза кимна, после плъзна поглед по заетите маси, сякаш се опасяваше, че някой ни подслушва.
— Дядо ти… — Тя млъкна и сведе поглед към лимонения сладолед в купичката си.
— Продължавай — помолих я аз. Любопитството ми нарастваше.
— Дядо ти беше много строг — обясни просто тя.
Не казах нищо. В другия край на кафенето едно момче изпусна лъжичката си и на висок глас поиска нова. Келнерът побърза да му я донесе.
Луиза вдигна глава и продължи:
— Сигурна съм, че колкото и труден да е бил животът й с Даниел, Лизи се е чувствала много по-щастлива, отколкото в Шарлууд.
Две млади контета в елегантни сини жакети ме огледаха безсрамно на минаване. Без да им обръщам внимание, казах на Луиза:
— Защо тогава се съгласи да дойдеш в Шарлууд и да останеш при мен, щом не можеш да го понасяш?
— О, мила — въздъхна тя, — просто нямах друг избор.
— Глупости. — Бях твърде млада и вярвах, че възрастните винаги са господари на решенията си.
— Не са глупости — отговори тъжно Луиза. — Трябва да знаеш, че аз живея при семейството на брат си. Шарлууд предложи на Хенри много пари, за да се откаже от услугите ми и да ми разреши да стана твоя компаньонка. Брат ми се съгласи и трябваше да се подчиня.
— Какви услуги? — попитах учудено. — Не те разбирам, Луиза.
— Аз съм икономка на снаха си, макар че не ме наричат така — обясни просто тя. — И тъй като не принадлежа към персонала, но съм зависима от семейството, могат да искат от мен всевъзможни неща.
Висок момичешки глас извика от съседната маса:
— Ах, мистър Уетмор, вие сте невероятен шегаджия!
— Какви неща? — попитах упорито.
— Ами… правя покупки в селото, а когато децата са болни, бдя до леглото им. Такива неща.
— Плащат ли ти?
В усмивката й имаше примирение.
— Дават ми дом.
Оставих лъжичката си на бялата покривка. Сладоледът вече не ми беше вкусен.
— И защо допускаш такова отношение?
— Защото нямам нито съпруг, нито собствени пари — обясни Луиза. — А трябва да живея, Кейт.
— Не можеш ли сама да печелиш прехраната си?
Луиза поклати глава.
— Дамата, която няма средства, може да се издържа само като гувернантка, а това не е животът, към който се стремя. Докато съм при брат си, към мен се отнасят като към член на семейството, макар че ме използват като икономка. Повярвай, Кейт, животът на гувернантката е много по-труден. Тя не е член на семейството, но стои по-високо от персонала. Повечето гувернантки влачат жалко съществуване.
Според мен животът на гувернантката съвсем не беше толкова лош като този, който току-що ми беше описала Луиза. Гувернантката поне получаваше пари за труда си! Докато рисувах с показалец концентрични кръгове върху снежнобялата покривка, попитах замислено:
— Какви препоръки трябват, за да станеш гувернантка?
Братовчедката Луиза не отговори, само ме изгледа пронизващо. Отговорих невинно на погледа й.
— Кейт, дори не си помисляй за тази възможност — заяви твърдо тя. — Никой не би те назначил.
Вече кипях от възмущение.
— И защо не? — попитах. — Мама ми предаваше уроци, докато навърших десет години. Татко ми купуваше всяка книга, която пожелаех, и мисля, че знам много неща. — Вдигнах вежди и я изгледах отвисоко. — Можеш да бъдеш сигурна, че имам всички необходими знания, за да преподавам на малки деца.
— Даже да беше завършила висше училище, това нямаше да ти помогне, мила моя — обясни откровено Луиза. — Няма да си намериш работа, защото нито една разумна жена не би те допуснала в близост до съпруга или синовете си.
— Глупости!
— Това е истината — отвърна Луиза и в гласа й имаше твърдо убеждение.