Първата ми реакция нямаше нищо общо с бедните гладуващи от Манчестър и това ме накара да се изчервя.
— Трябва да заминеш?
Ейдриън вдигна глава и ме погледна право в очите.
— Да.
— За бога, какво очаква Касълрей от теб? — попитах сърдито. — Нима иска да атакуваш бедняците с кавалерията?
Ейдриън ме погледна втренчено и след малко рече:
— Надявам се, че не си повярвала в хвалбите на Стейпъл.
— И защо не? Разказът му беше много ласкателен за вас, милорд.
Ейдриън поклати глава.
— Случайно ми възложиха командването, това беше всичко. Английската кавалерия отдавна е известна със смелите си атаки. Британците се хвърлят в битката със същия ловен дух, с който се втурват да гонят една бедна лисица. — Очите му светнаха развеселено и сякаш ме подканиха да споделя шегата. — Факт е, че не биха могли да спрат конете си, даже много да искат.
Той беше напълно прав.
— Да, но ти си ги задържал достатъчно дълго, за да превземеш два от орлите на Наполеон — напомних му.
Веселостта изчезна от очите му.
— Това е най-голямата глупост, която някога съм правил — отговори кратко той.
Естествено Уелингтън го беше похвалил главно за завладяването на орлите. Това и фактът, че се беше сражавал ранен, го бяха произвели в герой.
— Не ти ли е приятно да си герой? — попитах любопитно. Повечето мъже щяха да се гордеят със себе си.
— Намирам го смешно — отговори той и в гласа му звънна горчивина. Обърна ми гръб и се загледа в огъня. Стоях зад него и се взирах очарована в широките му рамене.
— Истинските герои на Ватерлоо намериха там смъртта си, Кейт. — Той изрита една цепеница и навсякъде се разхвърчаха червено-златни искри. — При Ватерлоо загинаха петнадесет хиляди англичани. Към тях трябва да прибавим и седемте хиляди убита от пруските ни съюзници. Само бог знае колко французи оставиха костите си там. Да наречеш един оцелял герой, това според мен граничи с богохулство. — Той изрита отново цепеницата.
Гледах го мълчаливо. Опрял ръце на перваза, той продължаваше да стои с гръб към мен и да се взира в пламъците. Гърбът му беше неестествено скован.
— И на лейтенант Стейпъл ли каза същото? — попитах след малко.
Ейдриън уморено поклати глава.
— Битката беше такъв кошмар, че оцелелите имат нужда от герои, за да забравят реалността и да й придадат ореол на слава. Аз случайно принадлежа към нещастниците, които мнозинството е решило да канонизира. Повярвай, не съм направил нищо повече от онова, което направиха хиляди други войници на бойното поле.
— Защо ми го казваш?
Той се обърна към мен.
— Защото не желая да си създаваш фалшиви представи за геройството ми — отговори просто той. Свещите, които бяха поставени на камината, обградиха главата му със златно сияние. — Аз не съм никакъв герой, аз съм само един обикновен войник.
Усмихнах се, без да отговоря.
Вечерята мина приятно и непринудено. Мисис Пипен беше изнамерила отнякъде красива малка маса и Ейдриън незабавно беше наредил да я поставят в трапезарията. Старомодната дъбова маса беше за осем лица и изобщо не подхождаше на помещението, но около нея се водеха много по-приятни разговори, отколкото около предишното чудовище.
— Когато отида в Лондон, ще поръчам малка махагонова маса — съобщи Ейдриън, когато Хари направи някаква забележка по повод новата мебел в трапезарията. — Кейт е права. Другата маса е прекалено голяма за семейните вечери.
— Знаеш ли къде мисис Пипен е прибрала голямата маса? — попитах любопитно.
— Нямам представа. Тя разполага с безброй празни стаи. Когато даваме официална вечеря, ще я внасят отново в трапезарията.
Усмихнах се на лейтенант Стейпъл, който седеше вдясно от мен, и му описах комичните си усилия да водя разговор със сътрапезниците си, отделени от мен през огромната блестяща маса. Когато седнахме да вечеряме, младият мъж изглеждаше доста притеснен, но историята ми го разсмя. Украсих малко разказа си и когато се появиха слугите, лейтенантът се държеше много по-непринудено. Един поглед към Ейдриън ми показа, че домакинът одобряваше поведението ми.
За мой ужас веднага помислих за леглото.
Обърнах се със сияеща усмивка към Хари и казах нещо напълно безсмислено, но думите ми го разсмяха. Поднесоха първото ястие, чудесна пилешка супа, и всички ядохме с апетит.
Ейдриън възнамеряваше да тръгне на следващия ден заедно с лейтенант Стейпъл.
— Не искам момъкът да измине цялото разстояние до Лондон на кон — беше ми казал той, преди да слезем на вечеря. — По-добре е да го взема в каретата си.
Съгласих се с него, че изтощеният лейтенант не е в състояние да повтори дългата езда. После го попитах дали знае колко време ще остане в Лондон и той ми отговори, че няма представа. Обеща да ми пише веднага щом пристигне и да ме осведомява редовно за положението. За вечерта не каза нищо.