— Той е прекрасен човек, Кейт. Беше удоволствие да присъствам на срещата му с брат ми.
— Надявам се, че е натрил носа на онзи негодник?
— Точно това направи — засмя се доволно Луиза.
— Отдавна щях да те помоля да дойдеш при мен, Луиза — обясних смутено аз, — но докато Ейдриън беше във Франция, нямах право да каня гости без позволението му.
— Разбирам те, мила моя — отговори кротко Луиза. Миналата пролет, когато й писах и я помолих да изпрати нещата ми в Ламбърн, бях разказала накратко историята на брака си и можех да разчитам на разбирането й.
— Грейстоун се държа очарователно с мен. — Луиза се усмихна и в очите й светна дяволитост. — Първо ме поздрави, че съм успяла да те разубедя да се преоблечеш като момче и да си потърсиш работа в някоя конюшня.
— Изобщо не разбирам защо и двамата се надсмивате над тази великолепна идея — отговорих засегнато аз.
Станала отново сериозна, братовчедка ми обясни:
— Защото никой от двама ни не притежава твоята сърдечна чистота, мила моя.
— Това би трябвало да означава, че ме смятате за наивна, нали? — извиках обидено аз.
Братовчедка ми поклати глава и отново се зае да чисти кучешките косми от полата си. Вършеше го с такова преувеличено внимание, че ме хванаха нервите. След малко ме погледна.
— Планът на Шарлууд няма равен на себе си по безочието си — проговори възмутено тя. — Той искаше да стори зло и на теб, и на Грейстоун. Най-доброто отмъщение от твоя страна, Кейт, е да имаш щастлив брак.
Въздъхнах тежко.
— Май искаш твърде много, Луиза.
Тя отвори широко очи с добре изиграно учудване.
— Нима не харесваш Грейстоун?
— Не ставай глупава — изфучах аз.
— И къде тогава е проблемът? Аз съм на мнение, че той много те харесва.
Харесвал ме бил! Побиха ме студени тръпки. Каква полза, че Ейдриън ме харесваше? И аз харесвах кучетата си. Наведох се да вдигна белия лист, намачкан от кученцата, и го хвърлих в огъня. Сухата хартия пламна веднага. Проследих изгарянето й, без да поглеждам Луиза.
— Той те цени достатъчно високо и доказателството е, че желае да те представи в двора — заяви триумфално тя.
— Какво? — Това беше невъзможно!
Усмивката, която озари лицето й, беше дяволски самодоволна.
— Много добре ме чу, Кейт. Една от задачите на мис Рънс е да ти ушие официална рокля за представянето в двора. Сестрата на Грейстоун ще те представи.
Главата ми се замая. Скромната мис Катлийн Фицджералд щеше да бъде представена в двореца! Досега кралските особи бяха за мен нещо толкова далечно и недостижимо като луната.
— Нали ти казах, че те харесва много — повтори самодоволно Луиза.
Ако кажеше още веднъж тези думи, щях да й хвърля нещо по главата. Много добре знаех защо Ейдриън беше взел мъчителното решение да ме представи в двора, но тъй като нямах никакво намерение да разкрия мотивите му пред Луиза, смених темата и я попитах как е пътувала.
Мартенските седмици минаваха бавно. Един ден грееше слънце, на следващия духаше вятър или капеше дъжд. Селяните изораха нивите и засяха зърното. Всеки ден излизах на езда с Елза, обикалях имението и се запознах с всички арендатори и децата им. Тъй като Ейдриън ме бе помолил да яздя Евклид вместо него, всеки ден работех по един час с жребеца. Няколко пъти посетих семейство Ноак. Мисис Блекуел и дъщеря й заминаха за Лондон с каретата на Ейдриън, за да се консултират с очен лекар, и се върнаха с очила, които подобриха значително зрението на Мери. Мис Рънс шиеше неуморно и гардеробът ми непрестанно се обогатяваше. Братовчедката Луиза се включи в местното благотворително дружество и скоро стана близка приятелка с жената на свещеника. По нареждане на Ейдриън Хари прекарваше по няколко часа на ден в дома на свещеника, където учеше латински. Следобед излизахме заедно на езда или той ходеше на лов.
Това беше животът, за който си бях мечтала, и се стараех да бъда доволна, но бях обзета от безпокойство и не можех да му се наслаждавам истински. В началото на март в Париж бе станало сбиване между английски и френски офицер и Касълрей бе помолил Ейдриън да замине за френската столица и да убеди Уелингтън в нуждата от съкращаване на окупационната армия. Ейдриън ми писа, че очаква да се върне в Англия едва към края на месеца.
Опитвах се да не мисля за отсъствието му. Упорито отказвах да призная, че именно то ме лишаваше от душевен мир.
На 21 март, първия пролетен ден, двете с Луиза отидохме в Нюбъри да вземем книгите, които бяхме поръчали в тамошната книжарница. Тръгнахме с файтона и юздите бяха в моите ръце.
Денят беше прекрасен. Синьото небе беше изпъстрено с рехави бели облачета. Тревата покрай пътя беше осеяна с първите пролетни цветя. За да не тревожа Луиза, бях избрала най-послушната двойка сиви коне. Скоро щеше да дойде април. Чувствах се почти щастлива.