Приключихме бързо с покупките. Луиза взе от книжарницата поръчаните романи, после отидохме в магазина за галантерия, защото бяхме обещали на мис Рънс да купим няколко метра синя панделка за поредната рокля. Луиза влезе в дюкянчето, а аз останах да я чакам отвън, за да държа под око сивите коне и момчето, което ги пазеше. Той беше син на продавача, но аз не го познавах и не можех да му се доверя.
Улицата не беше особено оживена и сивите коне стояха мирно. Бях готова да последвам Луиза в магазина, когато усетих, че някой върви към мен изотзад. Обърнах се рязко и погледнах право в студените морскозелени очи на вуйчо си. Кръвта се отдръпна от лицето ми.
— Кейт! — извика с гротескно преувеличена радост той. — Но ти изглеждаш прелестно, скъпа! — Този негодник изобщо не се опитваше да скрие злобата си.
— Съжалявам, че не мога да отговоря на комплимента ти. — Гласът ми прозвуча учудващо твърдо.
Явно сдържаността ми го развесели.
— Ти би трябвало да ми бъдеш благодарна, безполезна хлапачке. Само на мен дължиш честта да станеш графиня. — Очите му святкаха иронично. — Както чувам, мъжът ти се е върнал във Франция и те е оставил да се наслаждаваш сама на радостите на Грейстоун. Колко жалко.
„Най-добре ще си отмъстиш, като имаш щастлив брак.“ Думите на Луиза отекнаха оглушително в съзнанието ми и като видях злобното задоволство в очите на вуйчо си, разбрах, че братовчедка ми беше напълно права.
Усмихнах се лъчезарно и заявих:
— О, да, в момента Ейдриън е във Франция, но възнамерява да се върне навреме за сезона. Сестра му е обещала да ме представи в двореца, затова още другия месец ще се настаним на Гросвенор скуеър.
Самодоволството на Шарлууд се изпари в миг.
— За Каролайн ли говориш? — попита глухо той. — Каролайн е обещала да те представи в двореца? — Никога не го бях чувала да говори с този тон. Очевидно бях улучила болезнена точка.
— О, да. — Усмивката ми стана още по-сияеща. — Луиза вече живее при мен в Грейстоун и ще ме придружи в Лондон. По всичко изглежда, че вторият ми сезон ще бъде много по-щастлив от първия. — Погледнах през рамото му. — Ах, ето я и Луиза.
Само един поглед беше достатъчен на братовчедка ми да разбере с кого говоря. Когато пристъпи към нас, тя се усмихваше едва ли не надменно.
— Какво правите в Нюбъри, Шарлууд? — попита небрежно тя.
— Тук съм по делова работа — отговори той и лицето му още повече се напрегна. Никога не го бях виждала да издава чувствата си.
По улицата мина кола със сено и сивите коне обърнаха глави да я проследят. Луиза ми показа пакетчето, което носеше.
— Купих всичко необходимо, Кейт. Време е да се връщаме.
— Да. — Погледнах вуйчо си, но той бе успял да си възвърне обичайното равнодушно изражение.
— Може би ще се видим в Лондон, Кейт — проговори любезно той. — Аз също смятам да прекарам сезона там.
— Само не очаквай покана за вечеря — отвърнах предизвикателно аз, и това бе прието с кратък смях.
Шарлууд остана на тротоара и ни изчака да се качим във файтона. Не се помръдна, когато аз хванах юздите и подкарах сивите коне по улицата. Едва тогава се обърна рязко и закрачи в обратната посока.
Не можах да кажа нито дума, докато не излязохме от града.
— Защо Шарлууд беше толкова възбуден, Кейт? — попита тихо Луиза.
Тъй като нямах право да й разкрия тайната за отвличането на Каролайн, отговорих само:
— Мисля, че не се зарадва особено, като видя колко добре живея и че бракът ми съвсем не е нещастен.
— Колко жалко, че от Мартин излезе такъв твърд, студен и отмъстителен човек — въздъхна Луиза.
Подканих десния жребец, който препускаше по-бавно, с ободрително цъкане и той се разбърза.
— Какъв беше вуйчо като дете? — попитах любопитно.
— Той обожаваше майка ти — обясни замислено Луиза. — Собствената му майка, твоята баба, беше вечно болнава и не се интересуваше от децата си. Лизи беше по-голяма от Мартин и се грижеше майчински за него. Когато избяга с баща ти, той не беше на себе си от мъка.
Помислих малко и отговорих:
— Значи затова мразеше толкова баща ми. Знаеш ли, не вярвам, че татко го съзнаваше. Ако познаваше истинските чувства на вуйчо, той никога нямаше да ме повери на него.
— Права си — съгласи се Луиза.
Въпреки волята си изпитах прилив на съчувствие към изоставеното и болезнено засегнато дете, което някога е бил вуйчо ми.
На двадесет и втори март получих писмо от Ейдриън, в което ми съобщаваше, че ще пристигне в Лондон преди края на седмицата. Молеше ме колкото се може по-скоро да замина за столицата и да доведа достатъчно персонал от Грейстоун, за да приведат в ред лондонската къща.