— Няма нищо, миличка, добре сме — проговорих задъхано. Огледах се за Хари, който беше запазил присъствие на духа и с оживено ръкомахане спря двамата ездачи, които идваха по пътеката и явно се готвеха да ми се притекат на помощ. Ако видеше чуждите коне, Елза със сигурност щеше да се подплаши и да избяга.
Изправих се бавно, като през цялото време говорех окуражително на Елза, а когато най-после хванах увисналата юзда, изпратих безмълвна благодарствена молитва към небето.
— Всичко наред ли е, Кейт? — обади се Хари.
— Чувствам се ужасно неловко — признах аз.
Хари избухна в смях и отново вдигна ръка, за да успокои спрелите ездачи, докато се метна на седлото.
Хората, които станаха свидетели на малкото произшествие, най-после можаха да се приближат.
— Добре ли сте, милейди? — попита единият.
— Единственото, което пострада, е самоуважението ми — отговорих с усмивка. — Благодаря, че спряхте. Ако кобилата ми беше избягала, много трудно щях да си я върна.
Господата отговориха на усмивката ми. По-младият се обърна към Хари:
— О, вие не сте ли Хари Удроу?
Хари също го позна и след като размениха няколко думи, реши да ми го представи.
— Кейт, позволи ми да ти представя Джордж Марш. Той беше в моя колеж и завърши миналата година.
От своя страна мистър Марш представи придружителя си, мъж в средата на четиридесетте с пепелявосиво лице на име Чалмърс. Вгледах се по-внимателно в него, защото ми се стори познат.
— Срещали ли сме се някъде, мистър Чалмърс? — попитах небрежно аз, докато Хари си уговаряше среща с Джордж Марш за вечерта.
— Не съм имал удоволствието, лейди Грейстоун — отговори с ленива усмивка мъжът. — Повярвайте, срещата с вас със сигурност би се запечатала завинаги в паметта ми.
Не му повярвах, но в момента не беше особено важно дали бях срещнала някъде Уинстън Чалмърс, или не. Ако си бях спомнила още същия следобед, щяхме да си спестим големи неприятности.
Когато Хари и аз се върнахме на Гросвенор скуеър, бяхме посрещнати на входната врата лично от Уолтърс, който величествено обяви:
— Негова светлост се завърна.
Сърцето ми спря да бие.
— О, тук ли е вече?
Уолтърс беше твърде добре възпитан, за да удостои с отговор глупавата ми забележка.
— Очаква ви в салона, милейди — беше всичко, което каза.
— Много се радвам — отговорих едва чуто. Погледът ми проследи Хари, който се беше запътил към стълбата.
— Къде отиваш? — попитах укорно.
— Нямам никакво намерение да попреча на първата ви среща — отговори с ангелската си усмивка той. — Ще се кача в стаята си, за да си поговориш на спокойствие с него и между другото да му обясниш присъствието ми в Лондон.
Хвърлих се след него и успях да го хвана за ръкава.
— Не, Хари, нямаш право да ме изоставиш. Ако си мислиш, че трябва да предоставиш всички обяснения на мен, много се лъжеш. — Стиснах по-здраво синьото палто. — Ти твърдеше, че Ейдриън няма да има нищо против, ако дойдеш с мен в Лондон. Ако са необходими обяснения, само ти си този, който може да ги даде.
Лицето на Хари се помрачи. И двамата знаехме, че Ейдриън очакваше младият му брат да остане в Грейстоун и да продължи уроците със свещеника, който владееше много добре класическите дисциплини. Причината да го взема със себе си в Лондон беше отчасти в съчувствието, което изпитвах към тревогите му, но главно в това, че ме беше страх да остана насаме с мъжа си.
— Хайде, тръгвай с мен — настоях енергично, без да го пускам. — Не е толкова страшно. Ейдриън със сигурност няма да ти крещи.
— Да, той не крещи, но това съвсем не означава, че не може да стане дяволски неприятен, когато е решил да ми се кара — отговори унило Хари.
Без да се трогвам от нещастното му изражение, го повлякох по коридора към червения салон.
Вратата беше затворена. Спрях за малко, поех дълбоко въздух, за да се успокоя, и отворих.
Веднага видях Ейдриън. Съпругът ми стоеше до прозореца с някакъв документ в ръка. Пантите бяха добре смазани и вратата се отвори безшумно, но той веднага вдигна глава и погледът му срещна моя.
Не посмях да проговоря. Сърцето ми биеше с такава сила, че Хари със сигурност го чуваше. Нещо просветна в тъмносивите очи, които гледаха в моите, и изпитах странното чувство, че той ме е докоснал. Стъпих здраво на пода, забраних си да изтичам към него и проговорих задъхано:
— Добре дошъл у дома, милорд.