Каролайн простена измъчено.
— Ако наистина е намерил човек, който разбира от говедовъдство, няма да мога да го откъсна оттук.
— Готова ли си за тръгване? — попита Ейдриън. — Ако искаш да си вървим, ще ида да го намеря и ще го доведа тук.
— Ако можем да се оттеглим, без да правим впечатление, аз бих искала да си отида — казах тихо. — Не ми е приятно да дишам толкова силни парфюми едновременно.
— Права си — усмихна се мъжът ми и обходи с поглед голямото помещение. — А, ето го и Ашли. — Той погледна кратко лейди Мери, извини се и забърза към зетя си. Както винаги, множеството се разделяше да му стори път.
Видях как лейди Мери го проследи с поглед и сърцето ми се сви. Ако някога бях имала съмнения относно чувствата й към Ейдриън, този изпълнен с копнеж поглед ги отстрани веднъж завинаги.
По дяволите, помислих си. По дяволите, по дяволите!
В този момент прозвуча хладен женски глас:
— Мери, скъпа, търсих те навсякъде.
Лейди Мери се обърна рязко.
— Прощавай, мамо — извини се тихо тя. — Ще позволиш ли да ти представя лейди Ашли и лейди Грейстоун?
Ако можеше да се убива с очи, погледът на дукеса Уорхем щеше да ме прониже право в сърцето. Когато отговорих на погледа й и се взрях в надменното аристократично лице, беше мой ред да побледнея. Не съм свикнала хората да ме гледат по този начин.
Когато дукесата и дъщеря й се отдалечиха, Каролайн пошепна в ухото ми:
— На твое място не бих заставала до отворен прозорец, когато дукеса Уорхем е наблизо.
Опитах се да се усмихна, но лицето ми се разкриви в жалка гримаса. Скоро се върнаха Ейдриън и Едуард и напуснахме двореца.
Представянето в двореца отмина и вторият ми лондонски сезон беше официално открит. Този път беше много по-различно отпреди. Пред графиня Грейстоун се отваряха врати, които бяха здраво затворени за мис Катлийн Фицджералд. Докато миналата година бях само едно незначително момиче със съмнителен произход, сега бях една от най-ярките звезди в елита на доброто общество.
Не оспорвам, че е много по-приятно да принадлежиш към вътрешния кръг, но онова, което най-много ми допадаше, беше фактът, че имам семейство. Каролайн беше толкова мила с мен, че наистина я чувствах като сестра, а децата й бяха направо възхитителни. За единствено дете като мен е прекрасно изведнъж да се сдобие със зълва и зет, с млад девер, с двама племенници и една братовчедка.
Разбира се, имах и съпруг. По ирония на съдбата щях да бъда много по-щастлива, ако го обичах по-малко, защото тогава нямаше да се страхувам дали отговаря на любовта ми.
Понякога започвах да си въобразявам неизпълними неща. Нощем, докато, лежах в обятията му и усещах страстта му, бях готова да повярвам, че ме обича. Бях уверена, че ме желае и с наивността си бях готова да повярвам, че може и да ме обикне истински.
Ала когато наближаваше утрото, страстта угасваше. Не бях глупачка и знаех много добре, че мъжете могат да желаят и без да обичат. Ейдриън беше винаги безупречно учтив, снизходителен и добър, но ме държеше на разстояние. Това изобщо не ми харесваше, но не можех да сторя нищо, за да го променя. Обстоятелствата, при които бяхме станали съпрузи, бяха непрекъснато пред очите ми. Нямах право да искам от него любов, нямах право да му досаждам с любовта си.
Да крия чувствата си от него — това беше най-трудната задача, с която трябваше да се справя. Всеки път, когато влизаше при мен, сетивата ми ме замайваха. Най-простото беше да го избягвам, доколкото мога. Скоро открих, че вихрушката на сезона с многобройните забавления улеснява задачата ми да се държа далече от него. Никой не се сърдеше на омъжените жени, които излизаха без мъжете си. Когато Ейдриън излизаше с мен, той кавалерстваше и на Каролайн, и на Луиза, друг път с дамите излизаха Едуард или дори Хари.
Двамата с Ейдриън бяхме сами единствено в ранните утринни часове, когато излизахме на езда в парка. Ейдриън беше наредил да доведат Евклид от Грейстоун Аби, за да продължим упражненията. Тази сутрин излязохме от къщи още в шест, за да отидем в Хайд парк през постепенно събуждащите се улици на Лондон.
По това време паркът беше пуст и въздухът беше свеж и ароматен като на село. Тревата и цветните лехи блестяха от нощната роса и винаги когато чувах песента на дроздовете, имах чувството, че съм в Беркшайър, а не в столицата. Все още беше доста студено и първо пуснахме конете в лек галоп, за да затоплим мускулите им.
Обичах тези утринни часове. Това беше единственото време, когато можех да общувам непринудено със съпруга си — бяхме просто двама души, които се наслаждаваха на компанията си и имаха обща цел. Бяхме открили удобно място близо до езерото и работехме там с конете: аз с Елза, той с Евклид.