Класическата дресура изисква пълно съсредоточаване от ездача и коня, затова работехме мълчаливо, като се стараехме да не си пречим. Това беше време на пълно щастие. Усещах топлината на утринното слънце върху непокритата си глава, спокойствието, което цареше наоколо, съвършеното единство с животното, постоянния ритъм на Елза, разширяването на крачките, точно определената височина, до която се повдигаха предните крайници… Така ми се искаше да задържа тези минути и да ги превърна във вечност.
На връщане говорехме за упражненията, за изявите на конете, за проблемите, за корекциите, които трябваше да предприемем следващия път. Тогава помежду ни нямаше дистанция, нямаше сексуално напрежение, което би могло да помрачи яснотата на връзката ни. Обменяхме идеи, обогатявахме се взаимно от възгледите си, спокойни и непринудени, в пълно съгласие с партньора.
После обаче пред нас се появяваше къщата, ратаите се втурваха да поемат конете и отново ставахме лорд и лейди Грейстоун. Това беше невероятно потискащо.
Една сутрин помолих Хари да посетим заедно кабинета с восъчни фигури на мадам Тюсо не защото бях любопитна да ги видя, а защото имах впечатлението, че в последно време младият ми девер беше необичайно тих и като че ли се измъчваше от нещо. Трябваше веднага да разбера защо е загубил способността си да се радва на живота. Предоставих му удобен случай да ми се довери, но той си мълчеше. Когато се прибрахме вкъщи, Уолтърс съобщи, че е пристигнал Пади. Каролайн и Едуард бяха отвели малкия Нед в Тауър, за да види кралската менажерия. Луиза беше излязла да вземе книги от библиотеката Хукъм, а Ейдриън имаше среща с някакъв правителствен чиновник, така че Хари и аз можехме спокойно да разговаряме с Пади.
Поръчах освежителни напитки, поканих двамата в утринния салон и след като приседнах на крайчеца на едно кресло, се обърнах очаквателно към Пади:
— Е, какви новини носиш?
Пади отпи голяма глътка бира. Светлосините му очи бяха сериозни.
— Мисля, че открих защо мистър Даниел е бил убит — отговори той.
Хари извика изненадано и очите му засвяткаха възбудено. Наведох се към Пади, без да говоря. Той започна да разказва, без да ме изпуска от очи.
— Бяхте напълно права, че всичко е започнало с ловните коне, макар че мистър Даниел е трябвало да се прости с живота си не заради тях. — Пади отново отпи глътка бира. — Говорих с Фарел, човека, който продаде конете на баща ви, но той не знаеше нищо. Това ме обезкуражи, но въпреки това реших да остана известно време наблизо и да се опитам да разбера още нещо. Затова отидох и на надбягванията в Голоуей.
Присвих очи и се опитах да си спомня.
— Когато купихме конете, също посетихме надбягванията в Голоуей — прошепнах замислено.
Пади кимна утвърдително.
— Точно така, момиче. И този път видях онова, което мистър Даниел е видял преди две и половина години.
Той отпи голяма глътка бира и направи драматична пауза — типично за ирландец.
Хари махна нетърпеливо, но Пади не му обърна внимание. Отпи още една глътка и едва тогава продължи разказа си:
— Помните ли кой кон спечели купата Голоуей онази година? — попита той.
— Да, разбира се. — Никога не забравям конете, с които съм имала работа, а този се беше запечатал в паметта ми. — Кафяв жребец с учудващо силна походка.
Пади се усмихна, видимо зарадван от паметта ми.
— Бог да ви благослови, мис Катлийн, вие сте като баща си — прошепна развълнувано той.
Отговорих на усмивката му.
— И какво общо има кафявият жребец със смъртта на мистър Фицджералд? — намеси се нетърпеливо Хари. Като всички англичани, той беше лош слушател. Държеше много бързо да научи всичко.
Пади го удостои с бащински снизходителен поглед.
— Преди няколко седмици го видях отново, мистър Хари. Това стана, когато ми направи впечатление, че жребецът тича също като кафявия, с който Стейд спечели Гвинеите. — Пади се обърна отново към мен. — Както правилно отбелязахте, момиче, победителят имаше впечатляваща походка. Никога не бих могъл да го сбъркам с друг. Тригодишният, който Стейд пуска тази година, има същата походка.
Бях изправена пред загадка.
— Боя се, че не те разбирам. Каква е връзката?
— И на мен не ми беше ясно, затова започнах да разпитвам. — Пади остави празната си чаша на масичката, загледа се втренчено в износените си ботуши и след минута отново се обърна към мен: — Тогава направих интересно откритие. Разгледах книгата с родословията на конете и открих, че бащата на младия жребец е кон на име Фин Макол. Този Фин Макол е бягал великолепно в Ирландия, но на четири години получил нараняване, и тогава решили да го използват за разплод. Наследниците му се оказаха превъзходни.