— Развеселена?
— След като ме остави, изпих няколко чашки и главата ми се замая. И сега стаята се върти пред очите ми.
— А Хари? Той защо допусна да изпиеш „няколко чашки“?
— Хари беше против.
— Сигурно. — В гласа му имаше примирение.
— Ейдриън, съжалявам дълбоко за онова, което казах тази вечер — обясних съвсем сериозно аз. — Ти си толкова мил с мен, че често забравям обстоятелствата, при които беше сключен бракът ни. Така беше и днес. Изобщо не помислих за нас.
— Мил съм, така ли? — промърмори той. — Боже господи, Кейт, понякога можеш да бъдеш дяволски нелюбезна.
Сдържаният глас, който ми беше непоносим, беше изчезнал и аз изобщо не се обидих, че ме нарече нелюбезна. Да ме нарича, както си ще, само да не говори с мен, като че съм му чужда.
— Не искам да бъда лоша — прошепнах в тъмнината. — Искам да ти бъда добра съпруга, Ейдриън. Честно.
Чух тихата му въздишка.
— Знам, мила, знам. Съжалявам, че ти създадох толкова вълнения. А сега заспивай. Вече е много късно.
— Ще се ядосаш ли, ако те помоля да ме прегърнеш?
Знаех, че той не искаше, но бях отчаяна. Без да каже дума, той протегна ръце и ме привлече към себе си. Държеше ме някак безлично и предпазливо, но това не ме развълнува особено. Опрях бузата си в рамото му и се притиснах към топлото му тяло. Напрежението ми постепенно се разсея.
— Леглото е толкова празно без теб — прошепнах.
— Наистина ли?
— Я си признай, имаше ли някаква уговорка или просто отиде в клуба и пи вино като мен?
Усетих как в гърдите му заклокочи смях.
— Кейт, ти си едно малко дяволче. — Ръцете му вече не бяха сковани, а топли и нежни. Облекчението, което изпитах, беше толкова подавляващо, че затворих очи. — Откъде знаеш какво съм правил?
— Защото съм вещица — прошепнах в рамото му. Сега вече можех да заспя. Бях на сигурно място в обятията на мъжа си.
— Наистина си вещица — прошепна той. Сигурно съм заспала веднага, защото не помня нищо повече.
17
След два дни Хари ме придружи до дома на лейди Маршъм. Все още не бях имала удоволствието да срещна дамата, тъй като не я канеха на забавленията в домовете, които даваха тон в изисканото общество. Лейди Маршъм имаше страст към хазарта и следобедният й „салон“ не беше нищо друго, освен най-обикновено казино. Хари ме отведе там, защото Чалмърс я посещаваше често и можехме да се надяваме да го срещнем.
Лейди Маршъм ме посрещна с буен изблик на въодушевление.
— Скъпа лейди Грейстоун! Толкова се радвам да се запозная с вас! Колко е хубаво, че почетохте с посещението си скромния ми салон! Ще позволите ли да ви представя на някои гости? Мога ли да се надявам, че ще ми правите компания на карти?
Тя носеше пурпурночервен тюрбан и огромни обици, а от устата й лъхаше на вино. Прозорците на големия салон бяха закрити с драперии от кафяво кадифе, които не пропускаха дори един-единствен лъч дневна светлина. Помещението беше осветено от лампи, на няколко места бяха поставени маси, покрити със зелено платно, и страстните картоиграчи вече бяха заели местата си. Играеше се съсредоточено, с вътрешно напрежение. Когато Хари и аз влязохме, никой не ни удостои с поглед. Чалмърс не се виждаше никъде.
— Аз обичам да играя вист — отговорих. — Бих могла да изиграя няколко партии заедно с мистър Удроу.
Знаех, че Хари играе отлично вист. Това беше единственото, в което беше по-добър от Ейдриън. Аз бях научила виста от баща си и мога смело да заявя, че бях много добра. Още преди това е Хари се бяхме уговорили, че е най-сигурно да играем вист.
Лейди Маршъм се усмихна, показвайки жълтите си зъби, и махна на един мъж, който се протягаше лениво пред камината. Той се приближи и домакинята ни го представи като капитан Хорейшо Бър.
Капитанът беше на средна възраст, лицето му беше белязано от бурен живот, говореше с ирландски акцент — тип, който ми стана ясен още от пръв поглед. Татко нямаше да одобри запознанството ми с него.
Кимнах величествено.
— Как сте, капитан Бър? — попитах учтиво.
— Ако желаете да поиграете вист, капитан Бър и аз сме на ваше разположение — каза домакинята.
— Би било чудесно да поиграем — отвърнах аз, като избягвах да поглеждам в силно гримираното лице на домакинята.
Запътихме се към празната маса до прозореца. Седнах, като се постарах да разположа полите си по-далече от замърсените кафяви завеси, и огледах помещението, докато капитан Бър раздаваше картите. Не видях нито един познат. И слава богу.
Капитан Бър отвори последната карта.
— Пика — обяви той. — Лейди Грейстоун, вие сте първа.
Разтворих картите си и след кратка преценка на положението обявих: