— Купа.
Бяхме играли около половин час, когато се появи Чалмърс. Имах отлични карти, а Хари благодарение на опита си бе съумял да се възползва от всички шансове. Печелехме, а това винаги е много приятно чувство.
Тъкмо бях прибрала всички карти, когато усетих как кракът на Хари ме побутна под масата. Кратък поглед към вратата, и видях Чалмърс.
Приключихме играта. С ъгъла на окото си забелязах, че Чалмърс вървеше право към нас по мръсния килим. Когато мина и последното раздаване и Хари прибави още пари към купчинката, която вече се издигаше пред него, лейди Маршъм благоволи да забележи посетителя, застанал до масата ни.
— Мистър Чалмърс — проговори уж стреснато тя. — Как ме уплашихте, сър!
— О, Хари — обадих се аз с момичешко въодушевление, — това ли е приятелят ти мистър Чалмърс?
— Той е, Кейт — отговори с любезна усмивка Хари и побърза да ни запознае.
— Лейди Грейстоун, мисля, че вече сме се срещали — заговори галантно Чалмърс. — Помните ли? Стана в Хайд парк. Току-що бяхте претърпели лека… злополука с вашия кон.
Засмях се бодро.
— О, да, помня, разбира се. Кобилата ме хвърли на земята. Божичко, колко зле се почувствах! — Обърнах се към лейди Маршъм, за да й разкажа случката.
Капитан Бър стана.
— Желаете ли да заемете мястото ми, Чалмърс?
Негодникът се усмихна и оголи хищните си зъби.
— Благодаря, Бър. — Той седна, ирландецът се отдалечи. — Вист ли играете?
— Да. — Погледнах го с големи невинни очи. — Хари играе отлично вист.
— Но днес добрите карти бяха у вас, лейди Грейстоун — намеси се домакинята.
— Винаги съм била облагодетелствана от съдбата — отговорих аз и проследих изпод полуспуснатите си ресници как Чалмърс и лейди Маршъм си размениха доволни усмивки.
Този следобед Хари и аз спечелихме доста пари, макар че след появата на Чалмърс късметът ми не работеше толкова често. Тръгнахме си тримата и Хари ме остави насаме с Чалмърс под претекст, че трябва да потърси файтон.
— Мистър Чалмърс, чувала съм, че сте светски човек, и се питам дали знаете къде в Лондон може да се поиграе на четно — нечетно?
Четно-нечетно е забранена хазартна игра, при която играчите залагат на числата, които излизат при въртенето на рулетката. В реномираните клубове не допускаха рулетки и любителите на тази игра ходеха в специални игрални салони.
В очите му блесна одобрение.
— Нима играете на рулетка, лейди Грейстоун? — попита той.
— Никога не съм опитвала — признах, — но съм сигурна, че ще ми хареса, защото винаги имам късмет в играта.
Зъбите му блеснаха. Бяха дълги и силно заострени към края като на акулите, чиито изображения бях видяла на една изложба.
— За съжаление рулетките се намират на места, недопустими за дами от висшето общество.
Дарих го със сияеща усмивка и това беше грешка, за която щях да си платя по-късно.
— Толкова е вълнуващо — пошепнах въодушевено.
— Разбира се. За мен ще бъде чест да ви придружа, лейди Грейстоун.
Помолих го да обещае, че няма да каже на Ейдриън за нашето малко приключение. Все повече се чудех как Хари се бе уловил на въдицата му, след като нечестните намерения бяха буквално изписани на лицето му.
Уговорихме се за следващата вечер и след малко Хари се върна с наетия файтон. Чалмърс се наведе над ръката ми. Хари се качи след мен и аз обявих тържествуващо:
— Започваме изпълнението на плана!
Тъй като имах уговорка с Каролайн да посетя Алмейк, не можех да се уговоря с Чалмърс за същата вечер. Алмейк беше клуб, чиито врати бяха останали затворени за мен през миналия сезон. Затова бях щастлива и благодарна, когато Каролайн ми каза, че е намерила поръчители и мога да стана член на клуба. Толкова по-голямо беше разочарованието ми, когато установих, че в разкошните клубни помещения цареше смъртна скука.
Само Каролайн се радваше на вечерта.
— Знаеш колко обичам Едуард — призна ми тя, докато пътувахме със семейния екипаж към Кинг стрийт, където се намира клубът. — Но трябва също да ти кажа, че ми е много приятно да се срещна със старите си обожатели. Миналата вечер Фреди Брикстън най-сериозно ме увери, че съм разбила сърцето му, като съм се омъжила за Ашли.
— Горкичкият! — промърморих съчувствено аз.
Каролайн се изсмя звънко.
— Не е нужно да го съжаляваш. Това е само игра, Кейт, но е много вълнуваща.
Облегнах глава на синята тапицерия и я погледнах с ъгъла на окото.
— А какво ще кажеш за Шарлууд? — попитах тихо. Досега не бяхме говорили за вуйчо ми, но случаят беше твърде благоприятен, за да го пропусна. — И с него ли беше игра, Каролайн?
Усмивката изчезна от лицето й.