— Да, разбира се — отговори Луиза и очите й заблестяха възбудено.
Погладих отново розовото листенце и повторих:
— Ще говоря с Ейдриън.
Поседяхме почти час в розовата градина и много гости, които като нас търсеха прохлада, се спираха да си побъбрим. Стана време да се върнем в салона. Влязох в къщата през високия френски прозорец и едва не се сблъсках с вуйчо си, който се беше устремил навън.
Той ме погледна и спря като закован, сякаш се беше ударил в стъклена стена.
— Ти… — прошепна задавено той.
Тъй като не можах да намеря подходящ отговор, само кимнах и попитах тихо:
— Как си, вуйчо Мартин?
Той излезе на терасата и отново се обърна към мен.
— И Грейстоун ли е тук?
Изпратих безмълвна молитва към небето. Този път „задължението“ на Ейдриън ни спаси от нова среща между двамата.
— Не, сама съм.
Кристалните очи на Шарлууд блеснаха.
— Тук ли е Каролайн? — прошепна глухо той.
Поколебах се, но не можах да го излъжа.
— Да, тук е.
Вуйчо се обърна безмълвно, прекоси терасата и спря на стълбището, за да огледа хората, които се разхождаха по моравата. Кестенявата му коса блестеше под яркото слънце. Той слезе по стълбите и изчезна между гостите. Последвах го до края на терасата и погледнах надолу.
Видях как вуйчо си пробиваше път в навалицата към следващото ниво на моравата. Точно там забелязах сламената шапка със сини панделки, която носеше Каролайн.
Е, все някога трябваше да се срещнат, помислих си, а днес и Едуард е тук. Запътих се бавно към къщата, за да видя какво става в салона.
По пътя към къщи Каролайн беше много мълчалива, а Едуард беше стиснал здраво устни. Луиза, която седеше до Каролайн, се взираше замечтано през прозореца. Очевидно мислите й бяха при Пади и щастливото им общо бъдеще. Пътуването мина в мълчание.
Щом се прибрахме, Каролайн ми каза на ухото:
— Кейт, ако нямаш нищо против, ще дойда за малко в будоара ти.
— Разбира се, че нямам нищо против — отговорих бързо. Бях уморена до смърт и ми беше тежко на душата, но умирах от любопитство да узная как беше минала срещата й с Шарлууд.
Тя ме последва в стаичката за преобличане и търпеливо изчака да обясня на Жанет, че ако имам нужда от нея, веднага ще позвъня. Едва бях затворила вратата зад камериерката си, когато Каролайн рухна на най-близкото кресло и се разхълца.
— Срещнах Мартин!
Приседнах на крайчеца на шезлонга.
— Така си и помислих.
— И ти ли го видя?
— Съвсем за малко.
Каролайн затвори очи.
— О, Кейт, той е много променен.
— Така ли мислиш?
— Да, и знам, че съм права. — Тя отвори очи и ме погледна тревожно. — Той… той ме уплаши.
Вниманието ми веднага се събуди.
— Какво се случи?
Тя смръщи чело.
— Нищо драматично. Дойде при мен, докато разговарях с други гости, и ме помоли за кратък разговор. Слязохме на брега, нахранихме патиците със сух хляб и си побъбрихме. — Тя прехапа долната си устна. — Не се уплаших от думите, а от вида му.
Свалих обувките си и раздвижих отеклите си стъпала.
— За какво говорихте?
— Попита ме дали съм щастлива, аз отговорих утвърдително и допълних, че имам две чудесни деца. — Погледът й срещна моя. — После ме попита за Едуард.
Кимнах бавно.
— Попита дали го обичам.
— А ти какво му каза?
— Казах, че много, много го обичам. — Тя изкриви лице в болезнена гримаса. — Мартин не каза нищо, Кейт, но как само ме погледна… Божичко, направо настръхнах. Заговорих за разни глупости, казах му, че времето лекува раните и че той със сигурност ще срещне жена, която да обикне, както аз обичам Едуард, но трябва да й позволи да стигне до сърцето му. Говорех ли, говорех, а той мълчеше и ме гледаше. Да знаеш само как се изнервих!
Кимнах. Много добре знаех какво е да си близо до Шарлууд.
— Казах му, че трябва да ме забрави — продължи Каролайн. — Че трябва най-сетне да забрави миналото, да заживее своя живот.
— Много добре си постъпила — подкрепих я аз.
— Той обаче каза, че постоянно мисли за мен, че никога не е преставал да ме обича и ще обича само мен и никоя друга.
— Велики боже! — прошепнах уплашено. Макар че не бях учудена.
Каролайн закърши ръце.
— Ние бяхме деца, Кейт! Не е нормално да храни такива силни чувства към мен. Имам чувството, че този човек е превъртял… че се е вкопчил в мен като удавник.
— За съжаление си права. Той не е нормален — потвърдих тъжно.
— И вината за това е моя! — изплака тя.
Поклатих глава.
— Не, Каролайн, ти не си виновна. Много мислих за вуйчо Мартин и не намирам оправдание за поведението му.
По бузите й се стичаха сълзи.