— Откъде е този интерес към обожателя на лейди Мери?
— О, значи наистина й е обожател?
Погледнахме към двойката, застанала пред бюфета. Мистър Белертън не беше много по-висок от лейди Мери, но раменете му бяха широки, а талията тясна и изглеждаше симпатичен. Според мен бяха чудесна двойка.
— Преди да напуснем Лондон, в „Уайт“ сключиха писмен облог дали двамата ще се сгодят до края на сезона — обясни с усмивка Хари.
Имах чувството, че от сърцето ми е паднал камък.
— Но това е прекрасно. — Лицето ми засия.
— Той е племенник на стария Алдършот — продължи Хари. — Тъй като старецът е ерген, Белертън ще наследи титлата и богатството му. Бих казал, че щом херцогинята е приела да дойде тук с дъщеря си, това е равно на одобрение.
Ставаше все по-добре.
— Да не би този Белертън да има състезателни коне? — попитах с нарастващо любопитство. — Никога не съм го виждала.
— Той е братовчед на лейди Барбъри — обясни Хари.
Лейди Мери се запъти към масата си, но когато видя, че я наблюдавам, спря. Усмихнах й се толкова любезно, че очите й се разшириха от учудване. Тя изкриви устни едва забележимо и бързо седна в другия край на масата. Мистър Белертън се настани до нея.
Обърнах се към Хари.
— Ама този Белертън куца!
— Да, защото е бил ранен при Ватерлоо.
Това беше върхът! Лейди Мери си беше намерила нов герой! Можех да се успокоя, че ще остави мъжа ми на мира. Погледнах Хари, който се тъпчеше с месо, и изведнъж усетих глад. За първи път от много дни насам. Посегнах към ножа и си отрязах малко парченце ростбиф.
Надбягванията бяха открити в сряда. Присъстваха всички гости от мъжки пол, поканени в дома на сър Чарлс Барбъри, Луиза и аз. Държах да не пропусна първото състезание. Господата бяха на коне, а ние с Луиза бяхме заели места във високия файтон на сър Чарлс и виждахме отлично финиша. Слънцето грееше, но тъй като беше ветровито, Ейдриън ни беше загърнал грижливо в няколко вълнени одеяла, преди да потеглим от Харли хол.
Обичах надбягванията. Няма нищо по-красиво от чистокръвни коне, препускащи в галоп. Ала мъжете посещаваха надбягванията, за да се обзалагат. Татко винаги залагаше по много пари и това беше основната причина за колебанията във финансовото пи състояние. Повечето пари, които печелеше от продажбата на коне, се губеха при обзалаганията.
Ейдриън беше прекарал много време извън страната и почти не познаваше английската състезателна система. Миналата вечер му бях направила списък на конете, на които да заложи при посредника, с който работеше лорд Барбъри.
Посредниците приемаха облози с различна големина за всеки кон, участващ в надбягването, система, която наричаха букмейкърска. Посетителите на надбягването се ползваха от услугите им, но според мен всички тези хора бяха негодници. Често се случваше букмейкърите да неутрализират фаворита с отровена вода за пиене или щипка опиум. Жокей клуб полагаше усилия да не допуска мошеничества при облозите, но не постигаше особен успех.
За Ейдриън денят с нас започна по-скоро късно, защото разни хора непрекъснато търсеха компанията му и след обяда почти не го видяхме. Въпреки това ние с Луиза не се чувствахме пренебрегнати. Много стари познати спираха до каретата ни, за да ми кажат, че са много щастливи да ме видят отново на надбягването.
Денят можеше да бъде наистина съвършен. Слънцето грееше, в ранния следобед дори вятърът утихна и стана още по-топло. Състезанието минаваше гладко и макар че не всички фаворити спечелиха, местата им бяха почетни и никой не остана с впечатлението, че са били манипулирани. Четири от конете, които бях препоръчала на Ейдриън, заеха първите места и аз бях много радостна, когато той ме поздрави за избора ми.
Това беше светът, в който бях отраснала: чистокръвни коне се носеха в луд галоп, миришеше на кожа, коне и тор, победителите се кипреха гордо, победените навеждаха разочаровано глави. Осемнадесет години бях живяла сред тези хора и все още се чувствах част от тях.
Само татко не беше тук. Не бях очаквала, че ще усещам така болезнено липсата му. От смъртта му бяха минали осемнадесет месеца и аз мислех, че вече не тъгувам за него, но сега разбрах, че съм се лъгала.
Следобедът минаваше и болката ми, вместо да намалява, се усилваше. Вече не можех дори да говоря. Когато мина и последното състезание, казах на Луиза:
— Преди да се върнем в Харли хол, искам да отида на гроба на татко.
Луиза, която вече два пъти беше попитала дали се чувствам добре, огледа търсещо множеството.
— За съжаление не виждам лорд Грейстоун, Кейт.
— Сигурно е още при букмейкъра — отговорих. — Това значи, че ще се забави, но няма нужда да го уведомяваме. Той знае, че възнамерявах да тръгна веднага след края на състезанието.