Луиза смръщи чело.
— Мисля, че трябва да го почакаш. Редно е той да те придружи на гробищата.
Ала потребността да се изправя пред гроба на баща си беше толкова силна, че не можех да чакам нито минута повече.
— Татко е погребан в края на града. Ще стигна много бързо дотам и няма да се бавя, обещавам ти.
Стегнах юздите, готова да потегля, но Луиза сложи ръка на рамото ми и ме задържа.
— Почакай малко, Кейт. — Погледнах я нетърпеливо, но тя се беше извърнала настрана и махаше на някого. Проследих погледа й и видях Пади, който си пробиваше път към нас през навалицата от хора и коне. През деня беше идвал няколко пъти, за да си побъбрим. Когато чух мелодичния му ирландски глас, усетих още по-болезнено загубата си.
— Дамите май са решили да тръгват? — попита той и спря красивата си червеникава кобила отстрана на файтона.
— Кейт иска да посети гроба на баща си, преди да се върнем в Харли хол — отговори бързо Луиза. — Ще дойдеш ли с нас, Пади?
— Разбира се — отговори спокойно той и ме погледна втренчено със светлосините си очи.
— Не съм била там след погребението — обясних тихо.
— Аз винаги минавам, когато съм в Нюмаркет — отговори също така тихо той. — Знам, че много хора, които го познаваха, също посещават гроба му, когато имат работа в града.
Татко наистина умееше да печели привързаността на хората.
Усмихнах се несигурно.
— Е, тръгваме ли?
— Потегляйте, мис Катлийн — отговори той и отмести коня си.
Някой беше засадил на татковия гроб камбанки. Те бяха с цвета на очите му и сърцето ми преля от болка.
„Стейд ще си плати за стореното, татко. Няма да позволя да се изплъзне. Той трябва да бъде наказан за онова, което е извършил.“
Задушавах се. Болката ми беше непоносима. Сините камбанки на фона на белия надгробен камък се размиха пред очите ми.
Господи, татко… Татко…
Вятърът ни бе настигнал и сега свиреше над гробището. Наблизо беше кацнало врабче и си търсеше червейче. Очите ми бяха пълни със сълзи и не можех да прочета дори името на татко.
— Хайде, мис Катлийн, да си вървим — каза Пади и сложи ръка на рамото ми.
Чувствах се толкова сама. Вътрешностите ми мръзнеха. Толкова исках някой да ме утеши.
— Искам да си ида в къщи — отроних.
Пади ме отведе до файтона.
— Грейстоун е много далече, мила моя — прошепна той. — Ще те отведа в Харли хол.
— Не искам в Грейстоун — обясних. Сълзите вече се стичаха по бузите ми и трябваше да мигам силно, за да ги прогоня. — Искам вкъщи.
— Хайде, качи се — проговори меко Пади и съчувствието в гласа му разкъса сърцето ми. Той ме вдигна на седалката и отиде да помогне на Луиза.
Посегнах към юздите, макар да не бях сигурна, че съм в състояние да управлявам конете.
— Почакай, Кейт — помоли Луиза. — Пади привързва коня си за файтона и ще се качи на капрата, за да ни закара в Харли хол.
Не възразих. Наместихме се някак си на тясната седалка, Пади взе юздите в сигурните си ръце и ни откара до входната врата на Харли хол.
Ейдриън беше в двора и разговаряше оживено с Ричард Белертън. Когато видя файтона, се затича насреща ни и чух как попита:
— Случило ли се е нещо, Пади?
Седях в средата и Луиза отговори вместо мен:
— Бяхме на гроба на мистър Даниел. Кейт е много развълнувана.
— Разбрах — отговори той и добави: — Ще ти помогна да слезеш, Луиза.
Когато тя слезе, аз се преместих на нейното място. Ейдриън протегна ръце да ме поеме. Опрях се на раменете му, той ме вдигна високо във въздуха и ме сложи на земята. Не успях да предотвратя едно мъчително изхълцване и изпитах ужас от слабостта си.
— Ах, Ейдриън — промълвих през плач. — Ах, Ейдриън!
Вместо да отговори, той ме вдигна като дете на ръце и ме понесе нагоре по стълбата. Скрих лице на гърдите му, защото не исках никой да види сълзите ми. Икономът ни отвори и каза нещо, но не разбрах какво. Ейдриън ме понесе по стълбата към първия етаж, приведе се, за да отвори някаква врата, и най-накрая се озовахме в уютната ни стая. Той затвори вратата с крак и ме отнесе на люлеещия се стол пред камината. Седна и ме настани в скута си.
— Няма нищо, милата ми — прошепна нежно той. — Сега можеш да се наплачеш.
Това и направих. Плаках и ридах като никога досега, дълбоко и безутешно, без да се владея, а той ме държа в прегръдката си, докато бурята отмина и млъкнах изтощено.
Облегнах се на гърдите му, вслушах се в равномерните удари на сърцето му до бузата си, насладих се на силните ръце, които ме държаха здраво, и разбрах, че най-после съм си вкъщи.