— След двадесет минути ще бъда в града. Предайте го на мистър Джексън. — И затворих.
Докато палех цигара, телефонът отново иззвъня.
— Мистър Крейн? — Сега в гласа й звучеше тревога.
— Аз съм. За малко да ме изпуснете. Какво има?
— Бихте ли почакали, докато колата пристигне? Мистър Джексън иска да говори с вас.
— Това е по-добър подход, бейби — отвърнах, — но случайно не съм в настроение да говоря с мистър Джексън точно сега… Прекалено рано е още. — И затворих.
Зачаках, като пушех, гледах към тавана и се чудех дали играя картите си правилно, а същевременно размишлявах и над фразата: „Мисис Есекс е доволна от вас.“ Секунда по-късно телефонът отново иззвъня.
— Да?
— Мистър Крейн, моля ви да бъдете отзивчив. — Гласът й звучеше отчаяно. — Всъщност мисис Есекс иска да се срещне с вас.
— И защо не ми го казахте по-рано?
— Мисис Есекс е тази, която ви търси. Бихте ли изчакали, ако обичате? Колата е на път.
— Ще почакам. — Направих пауза и после додадох: — И виж какво, миличка, следващия път, като ми се обадиш, забрави за високомерния тон. Не ми е по вкуса. — И затворих.
Десет минути по-късно бентлито на Джексън спря пред бунгалото ми. Чернокожият шофьор ми отвори задната врата, покланяйки се, усмихнат. Качих се и колата се понесе с голяма скорост.
Двамата пазачи на входа на летището ме поздравиха. Бентлито подкара покрай брега, после през града и към хълмовете. Докато се возех, се облегнах назад върху английската кожена тапицерия и се замислих за нея.
О’кей… един блян, но понякога животът трябваше да се крепи на блянове… Иначе как можеше човек да оцелее в този жесток и луд свят?
Пристигнахме пред вратата на имението на Есекс. Двама пазачи в бутилковозелени униформи отвориха портата, ние влязохме и карахме половин миля по алея, оградена с дървета, поляни, цъфнали храсти и лехи с рози.
Бентлито спря пред входната врата на къщата: изящно и скъпо нещо от ковано желязо и стъкло. Пред нея стоеше и чакаше дебел иконом с вид на англичанин. Усмихна ми се с покровителствена усмивка, каквато само англичанин може да постигне.
— Минете оттук моля, мистър Крейн.
Последвах дебелия му гръб по широк коридор, чиито стени бяха осеяни с модернистични картини, които сигурно бяха оригинали.
Накрая минахме през двойна стъклена врата и се озовахме в широк вътрешен двор, покрит с ултравиолетов стъклен покрив, който беше защита за слабите и уморените, както и за орхидеите и сандъчетата с бегонии в най-различни цветове. В центъра на този разкош голям фонтан весело бликаше в още по-голям басейн, в който плуваха тропически рибки така, сякаш правеха някому услуга.
И сред цялата тази пищност я съзрях.
Тя лежеше на едно от онези неща на колела с облегалка за главата и жълти възглавнички. Уес Джексън се беше настанил малко встрани от нея и смучеше питие, което ми заприлича на сухо мартини.
Когато влязох в двора, Джексън надигна дебелото си тяло и се изправи.
— Елате, мистър Крейн — каза той и усмивката му беше като капка лимонов сок върху жива стрида. Забелязах, че обръщението „мистър“ отново се беше появило. Обърна се към нея. — Вие вече сте се срещали, мисис Есекс. Няма защо да ви запознавам.
Тя вдигна поглед към мен и ми подаде ръка. Пристъпих напред, стиснах сухата й и гореща длан и после я пуснах.
— По-добре ли се чувствате? — попитах.
— Благодаря, не съм много зле. — Теменужените очи ме оглеждаха. Казах си, че в света не може да има по-очарователна, по-сексапилна и по-страхотна жена от нея. — Падането беше доста лошо, нали? — Тя се усмихна и ми махна към един стол близо до мястото, където лежеше. — Седнете, мистър Крейн.
Когато седнах, сякаш от нищото се появи японец в бяла униформа.
— Какво ще пиете, мистър Крейн? — попита Джексън.
— Кока-кола с горчиви подправки.
Този отговор стъписа и него, и японеца. И двамата ме зяпнаха. Бях го репетирал в бентлито. Мисис Есекс се изсмя.
— Никога не съм чувала за такова питие.
— По това време на деня е точно като за мен. Пия по-силни неща чак след залез.
Последва пауза и японецът се отдалечи.
Джексън тръгна към стола си, но спря рязко, когато мисис Есекс му махна с пръст.
— Добре, Джексън — рече тя, — сигурна съм, че имаш много работа.
— Така е, мисис Есекс.
Той бързо и тихо се отдалечи, без дори да ме погледне.
— Не обичам дебели мъже — добави, — а вие?