Той вдигна ръце в знак на отчаяние.
— Ще видя какво може да се уреди.
— Направи нещо повече, Бърни. Нека ти, Ърскин, Пам, Кендрик и аз седнем около масата и поговорим за всичко това.
— О’кей.
Излязохме заедно под слънчевата светлина и спряхме до колите си.
— Не се правя на важен, Бърни. — Мисля колкото за себе си, толкова и за теб.
Той ме потупа по ръката.
— Точно за това се спрях на теб. Не съм човекът, който бях, и имам нужда от помощта ти.
Видях го как тръгна с ягуара, после се качих в алфата.
Седях вътре няколко минути и мислих, след това подкарах към летището.
Глава четвърта
Бърни се обади около 19:00 ч., докато гледах един глупав сериал по телевизията. Съобщи ми, че срещата е определена за 21:00 ч., в кафе-бара.
— Ще те взема в 20:30 ч., Джек — рече той, — заедно с Пам и Хари.
— Кендрик ще дойде ли?
— Да.
— Чудесно.
След като бях говорил с него и вече знаех за какво става дума, доста бях помислил. Планът му изглеждаше добър, но имаше много детайли, които трябваше да се изгладят. Отвличането на самолет, който струваше десет милиона долара, можеше да ми навлече доста годинки в затвора, а това беше нещо, което никак не ми се нравеше. Операцията трябваше да бъде извършена така, че да няма провали, а ми се струваше, че Бърни не беше човек, който можеше да го уреди. Имаше в него нещо, което не ми харесваше. Пам не влизаше в сметката: тя беше свръхсексуална невротичка. Много зависеше какъв е Ърскин. Ако и на него му стискаше толкова, колкото и на Бърни, щях да изляза от играта. Исках да имам контрол над операцията. Колкото повече мислех за нея, толкова повече ми харесваше, но не и ако Бърни я ръководеше.
Около 20:00 ч. чух пред бунгалото ми да спира кола. Отидох до вратата. Един буик, шофиран от Бърни, тъкмо спираше. Той ми махна и аз се качих до него. На задната седалка седяха един мъж и Пам. Беше прекалено тъмно, за да мога да огледам Ърскин. Изглеждаше ми едър, но това беше единственото, което можех да видя.
Докато подкарваше колата, Бърни каза:
— Джек, това е Хари…
— Здрасти! — рекох и вдигнах ръка.
Ърскин не помръдна. След дълга пауза накрая отвърна: „Здрасти!“
Пътувахме мълчаливо и бързо от летището към кафе-бара. Когато пристигнахме и излязохме от колата, все още беше прекалено тъмно, за да мога да го видя. Беше по-едър, отколкото си го бях представил. С три инча над мен, а аз не съм джудже.
С Бърни вървяхме заедно. Пам и Ърскин ни следваха. Изкачихме стъпалата към верандата. Когато седнахме около масата, момичето се появи усмихнато.
— Какво ще поръчаме? — попита Бърни.
Сега заоглеждах Ърскин, а и той — мен. Приглушената светлина ми даваше възможност да видя сухо лице, малки очички, сплескан нос и тънки устни: як младок, борчески тип, с черна като смола, късо подстригана коса, който държеше главата си така, сякаш се готвеше да произнесе смъртна присъда. Беше облечен с памучна риза и можех да видя мускулите му — имаше телосложение на боксьор.
Пам каза, че тя ще пие уиски с лед. Аз си поръчах същото. Ърскин предпочете джин с портокалов сок. Бърни се спря на кока-кола.
Когато момичето се отдалечи, Бърни рече:
— Запознай се с Хари, Джек.
Кимнах на Ърскин, който се приведе напред и ме погледна втренчено.
— Е, и каква е причината за тази среща? — запита той агресивно. — Какво те яде?
— Почакай малко — намеси се остро Бърни. — Аз ще ти обясня. Джек не смята, че заплащането е много добро. Аз…
— Ти мълчи, Бърни — отряза го Ърскин. — Този човек е авиоинженер, нали?
Бърни го погледна неспокойно.
— Знаеш го много добре, Хари.
— Да. Значи не е толкова важен. Ние с теб трябва да управляваме самолета… нали? Тогава за какво роптае? Ще го ползваме, той ще си получи парите и ще си държи зурлата настрани от нашите работи… нали?
— Слушай, синко — рекох тихо, — не се прави на много важен. Вие с Пам сте новаци в такъв тип операции. Като се замисли човек, и Бърни не е толкова печен. Имате добра идея, но действате като аматьори. Имате самолет за десет милиона и го продавате за два. Това ми е достатъчно, за да разбера, че сте абсолютни аматьори.
Ърскин се стегна. Видях как големите му мускули изскочиха. Подозирах, че е готов да се нахвърли върху мен.
— Значи ти си професионалист… така ли?
— Като се сравня с вас тримата — отвърнах, леко избутвайки стола си назад, за да мога да стана, ако той предприемеше нещо. — Да… професионалист съм.