— Здрасти, Джек! Влез. Искаш ли питие?
Влязох вътре и спрях, когато зърнах Пам.
— Не искам да ви преча.
Погледнах я, тя също ме погледна и се усмихна.
— Хайде, влез, няма защо да се притесняваш. — Тя се отпусна назад в креслото си. — Изяснихме всичко… нали, Бърни?
— Да. — Бърни започна да приготвя питиетата. — Пам ми разправи за снощи. Прав си, Джек. Трябваше да й се каже.
— О’кей… хайде да забравим това. Да поговорим по работа.
— Почакай малко. — Бърни ми подаде уиски с лед. — Искам да ти кажа „благодаря“, Пам — също.
Не можех да повярвам на нито една дума, но след това отново погледнах Пам и видях, че се усмихваше и беше напълно спокойна.
— Остави празните приказки. Човече, ама че разговор! — Вдигнах питието си към нея. — За твое здраве! Казвам го сериозно.
Всички отпихме. Последва пауза, след което тя рече:
— Дойде тъкмо навреме, Джек.
Седнах.
— Както споменах, хайде да оставим тия неща. — Обърнах се към Бърни. — Кендрик ми даде зелена улица да проверя пистата. Заминавам на трети.
— Наистина се справяш — рече той. — Знаеш ли, че никога ни бих се сетил да проверя пистата.
— Сигурен съм, че всичко е наред, но така може да ми се удаде възможност да разбера кой е клиентът на Кендрик.
— Това толкова ли е важно?
— Може и да се окаже. Кендрик не ми харесва. Може да ни измами. Ако знаем кой е клиентът му, ще бъдем в състояние ние да го изпързаляме.
— Кендрик няма да ни измами.
— Да се надяваме, но ще съм по-доволен, ако знам кой е клиентът му.
— Е, добре, как си с парите, Джек?
— Триста долара няма да ми се отразят зле. Няма да отсъствам повече от два-три дни, но трябва да платя и полета до Мерида.
Той отиде до чекмеджето и ми даде петстотин долара. Докато слагах парите в джоба си, казах:
— И още нещо: имаш ли пистолет, Бърни?
Изглеждаше изненадан.
— Нямаш нужда от пистолет, Джек. Какво си наумил?
— Играем си с динамит. Кендрик сега ме мрази като едра шарка. С мен може да се случи някоя злополука, докато оглеждам пистата. Ако ме премахне от пътя си, животът му ще стане далеч по-лесен.
— Не говориш сериозно?
— Ако имаш пистолет, искам да ми го дадеш.
Той се поколеба, после отиде в спалнята си и се върна с 38-калибров автоматичен и кутия патрони. Подаде ми ги мълчаливо.
— Благодаря — рекох.
Настъпи неловко мълчание, след което той каза:
— Утре ще летим с Есекс за Лос Анджелис. С Хари няма да се върнем преди събота през нощта.
Погледът ми се плъзна към Пам и после се отмести.
— Тогава четиримата бихме могли да се срещнем в кафе-бара в неделя в 18:00 часа? — предложих. — Ще съм се върнал от Мерида и вероятно ще имам някаква информация.
Той кимна.
— Ще съобщя на Хари.
— Този път няма да викаме Кендрик.
Той отново кимна.
— Още нещо, Бърни. Ако не се появя в неделя, забрави за операцията. Не продължавайте, няма да е безопасно.
Докато той ме гледаше неспокойно, аз напуснах къщичката.
След като взех душ и се избръснах, видях, че часът е 20:22. Дочувах звука на телевизора от бунгалото на Тим. Почуках на вратата му.
— Искаш ли да похарчим малко от парите на мистър Есекс тази вечер, Тим? — попитах го, когато отвори.
— Дадено. Къде ще ходим?
— В града.
Докато карах алфата към Перъдайс Сити, попитах между другото:
— Как върви пистата?
— Добре — отвърна О’Брайън. — Никакви проблеми. Ще е готова след три седмици. Върви като по вода.
— Чувам, че се строи подобна писта край Мерида. Знаеш ли случайно нещо за нея?
— Мерида? Разбира се. — О’Брайън се изкиска. — Е, беше дяволски трудно да се построи, но сега е завършена. Моят приятел Бил О’Касиди ръководи довършителните работи. Снощи говорих с него по телефона. Трябваше ми съветът му по един проблем със скалите, на който се натъкнах. Бил е може би най-добрият в тази област. Каза ми, че няма търпение да се махне от Юкатан. До гуша му е дошло.
— Но пистата е завършена?
— О, да.
— О’Касиди? Познавах един Франк О’Касиди. Да не му е роднина?
— Може. Знам, че Бил имаше брат, който служеше във Виетнам. Казваше се Сийн. Беше убит там, в 6-ти батальон, като парашутист. Получи „Сребърна звезда“.