— Доволен ли си от пистата?
— Да.
— Добре. Има ли още нещо за обсъждане?
Изправих се.
— В момента не. Кога ще са готови паспортите?
— Утре следобед.
— Ще дойда да ги взема. — Когато тръгвах към вратата, той рече: — Нали не мислиш, че ще има неприятности?
— Не и от наша страна. Парите готови ли са? Милион и половина?
— Ще са готови до края на седмицата.
— Ще ти дам инструкции къде да ги пратиш. Променихме идеите си за плащането. Ще открием компания в Мексико. По-късно ще те запозная с подробностите.
Той ми смигна.
— Колко умно да се открие компания.
— Да. — Отново го погледнах втренчено. — Самолетът няма да излети, преди да получим аванса.
— Разбрах. — Направи пауза и додаде: — Ако имаш нужда от стабилен адвокат в Мексико…
Отрязах го.
— Аз ще се погрижа за това. Е, до скоро. — И си тръгнах.
Отидох до „Флорида Еърлайнс“ и си запазих място за полета до Мексико Сити в 10:00 ч. на 6 септември, а след това, тъй като нямаше какво друго да правя, подкарах към плажа и прекарах остатъка от следобеда, омайвайки с приказки едно маце, което имаше тяло на звезда от „Плейбой“ и кух като дупка в стената мозък. И все пак ми беше забавно с нея, а когато слънцето започна да залязва, тя ми обяви, че трябва да се прибира вкъщи, за да приготви вечерята за съпруга си. Разделихме се като приятели.
Реших, че ще поканя Тим за едно последно напиване, но го заварих вече да си събира багажа. Извини ми се, че няма да дойде с мен.
— Тръгвам, щом пукне изгревът, Джек — обясни ми. — Чака ме сериозна работа в Родезия.
— Вие, строителите на писти, наистина се оправяте добре. — Пихме по едно питие заедно, казахме си довиждане и аз го оставих. Не ми се искаше да излизам сам в града, така че отидох в ресторанта, хапнах лека вечеря и се върнах в бунгалото си. Включих телевизора.
Около 22:00 ч. телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката и чух женски глас да казва: „Мистър Крейн?“
По гърба ми премина тръпка. Нямаше нужда да ми обяснява кой се обажда. Мисис Есекс имаше много специфичен глас. Щом веднъж го чуеш, не можеш да го забравиш.
— Здрасти — рекох.
— Ще бъда в бунгалото си от 24 септември за пет дни — рече тя. — Поканен си. — И затвори.
Оставих слушалката, запалих цигара, загасих телевизора и се отпуснах в едно кресло. Откакто бяхме прекарали известно време в леглото заедно, рядко излизаше от ума ми. Все се чудех дали страстната ни авантюра е минала и заминала: сега разбрах, че не беше. Пет дни и бях поканен! Пет дни сам с нея в закътаното й бунгало! Трябваше да чакам осемнадесет дни! Поех си дълбоко въздух. Тази нощ не спах кой знае колко дълго.
Следващия следобед взех паспортите. Кендрик го нямаше, но Де Марни свърши работата. Моят паспорт беше хубав. Сега се казвах Джек Нортън. Проверих останалите: всички бяха хубави като моя.
— Доволен ли си? — попита Де Марни.
— Разбира се. Предай най-топлите ми чувства на Дебелака — казах и си тръгнах.
Баща ми ме посрещна на гарата. Изглеждаше по-висок, по-тънък и по-стар.
Стиснахме си ръцете и се отправихме към раздрънкания му шевролет.
— Как върви, Джек? — попита той, докато се отдалечавахме от малката гара и карахме към къщата му.
— Доста добре, татко. Как вървят нещата при теб?
— Както обикновено. Човек не очаква много, когато е достигнал до моята възраст. И все пак банката върви добре. Тази седмица се откриха четири нови сметки.
Ама че триумф! — рекох си и мислите ми се насочиха към милиона и четвърт, които скоро щях да притежавам.
— Чудесно, татко.
— Е, не е зле. Купил съм хубав стек за вечеря. Добре ли се храниш, синко?
— Да.
— Изглеждаш във форма.
— Точно така е.
Настъпи продължително мълчание. Гледах улиците, малките магазинчета, обикновените хора. Някои от тях махнаха за поздрав на стареца ми. Вече започнах да съжалявам, че съм се върнал, но трябваше да го направя. Това беше последният път, когато щях да го видя. След тридесет дни щях да съм мъртъв за него и трябваше да остана мъртъв, ако исках да си запазя всичките онези пари.
Когато стигнахме у дома, отидох в малката си, мизерна спалня — какъв контраст с луксозното ми жилище на летището на Есекс! — и си разопаковах багажа. После слязох в дневната. Баща ми извади бутилка „Къти Сарк“.
— Хайде, Джек. Направи си едно питие — рече той. — За мен не. Уискито, както изглежда, вече не ми се отразява добре.