— Предполагам, че е така.
Метр д’отелът се приближи и също се здрависа. Беше дебел дребничък човек с изморен вид, смокингът му беше износен и протрит, но се отнасяше с баща ми така, сякаш той беше президент и това ми хареса.
— Какво ще си поръчаш, татко? — попитах. — Не… само не стек!
Той се изсмя. Изглеждаше истински щастлив. Уважението, с което го бяха посрещнали, му се беше отразило доста добре.
— Ами…
— Хайде да си поръчаме стриди и пай с дивеч.
Очите му светнаха.
— Ами, стридите са доста скъпички, Джек.
Ядохме стридите с шампанско, а пая — с прилично бордо. След храната, която бях ял в Перъдайс Сити, тази ми се стори доста зле, но баща ми наистина я хареса.
След като се нахранихме, при нас дойдоха двама дебели, повехнали и надути старци. Единият от тях беше кметът, а другият — управителят на парковете. Старецът ми страхотно се веселеше. Аз седях и мислех за утрешния ден.
Когато се прибрахме вкъщи, баща ми каза:
— Е, Джек, това беше най-хубавата вечер, която съм прекарвал, откакто майка ти почина. Можем добре да си живеем, ако вземеш гаража на Джонсън.
— Още не, татко — рекох, — но някога може и това да стане. — И се почувствах като най-пропадналия тип.
Взех буика на Бърни от аерогарата на Перъдайс Сити и подкарах по магистралата.
Помислих си за баща си, който на шестдесет и девет години работеше в онази загубена банка, и за това, как щеше да реагира, когато научеше, че съм загинал при самолетна катастрофа. Помислих си и за факта, че сега бях на заплата при Есекс, който ми плащаше по тридесет хиляди годишно, а би ми плащал и повече. Може би бях луд, че се впусках в това отвличане. Защо не можех да приема работата, която ми беше дал Есекс, и да не поемам риска да участвам в кражбата на самолета? После си помислих какво означаваха милион и четвърт. Не бих могъл и да се надявам да натрупам такава сума, дори и да останех на работа при Есекс до пенсия. В едно нещо обаче бях сигурен: щом получех дела си, щях да напусна Бърни. Нямах вяра в „Блу Рибън Еър Сървис Корпорейшън“. Щях да взема парите си и да замина за Европа. Точно къде щях да се установя, нямах представа, но щях да избера някое място и като инвестирах добре всичките тези пари, щях да водя безгрижен живот.
Стигнах до усамотеното бунгало към пладне. Запитах се дали мисис Есекс ме чакаше. Мисис Есекс? Беше ми трудно да мисля за нея като за Виктория… дори и като за Вики. В нея имаше нещо, което не ми позволяваше да бъда фамилиарен, въпреки че я бях плеснал по задника и я бях чукал. Тя беше много особена жена.
Паркирах пред бунгалото. Когато излязох от колата, вратата се отвори, отвътре излезе чернокож прислужник и ми се усмихна.
При появата му истински се притесних. Зяпах го, докато вървеше към мен. Беше слаб, висок, със сплескан нос и блестящи черни очи и беше облечен с бяло сако, зелен панталон, а широките му ходила бяха обути в зелени сандали.
— Здравейте, мистър Крейн — рече той.
— Здрасти!
Какво, по дяволите, беше това? — помислих си.
— Мисис Есекс няма да дойде, преди да мине обяд, мистър Крейн.
— О… ами — измърморих объркано.
— Ще взема багажа ви. — Направи пауза и ми се усмихна. — Казвам се Сам Уошингтън Джоунс. Наричайте ме Сам. О’кей?
— Добре.
Отвори багажника и извади багажа ми.
— Ще ви заведа до стаята ви, мистър Крейн.
Тръгна пред мен към бунгалото, спря до една врата, кимна към нея и рече:
— Това е спалнята на мисис Есекс. — Продължи по коридора и отвори друга врата. — Това е вашата стая, мистър Крейн.
— Благодаря.
— Мога ли да разопаковам багажа ви, мистър Крейн?
— Сам ще го направя.
Сложи куфара ми до леглото.
— Обядът ще е след половин час. Да ви донеса ли питие, мистър Крейн?
— Уиски с лед, моля.
Стоях неподвижен около минута. После си казах, че тя би трябвало да има някой, който да се грижи за нея. Жена като нея не би могла да готви, да почиства бунгалото, да оправя леглата. Запитах се как ли бе успяла да опорочи този приятен негър.
Разопаковах багажа, сложих нещата си в гардероба, измих се в банята и после отидох в дневната. На една масичка беше оставено двойно уиски с лед. Седнах, отпих, запалих цигара и зачаках.
Сам влезе след двадесет минути.
— Готов ли сте да обядвате, мистър Крейн?