— Исках само да кажа, че работата с теб ми достави истинско удоволствие.
— Оценявам помощта ти.
— Ти си изключителна личност — заекна Рейнолдс.
Олеле! Накъде биеше?
Той отбягваше погледа й. Прочисти гърло:
— Знам, че не ме познаваш много добре…
„Поне с десет години е по-малък от мен“ — рече си Катрин. Бореше се да сдържи усмивката и майчинските прояви. Питаше се къде ли ще я покани на вечеря.
— Опитвам се да кажа, че…
Но замълча. Извади от джоба си плик и й го подаде.
— Опитвам се да кажа, че се надявам да прегледаш молбата ми за работа в Бюрото — довърши Рейнолдс. — Повечето по-възрастни инспектори не ги бива за учители. Но знам, че това не се отнася за теб. За мен ще бъде чест да се уча от теб.
Данс отново потисна напушилия я смях.
— Благодаря, Дейвид. В момента нямаме свободни места, но ти обещавам, че ти ще си първият в списъка, ако се отвори възможност.
— Наистина ли? — грейна той.
— Абсолютно. Хубава вечер, Дейвид.
— Благодаря, Катрин. Ти си страхотна!
На фона на останалите възрастни…
Катрин се усмихна и влезе в кабинета. Отпусна се тежко в стола. Взря се в преплетения ствол пред прозореца. Телефонът й иззвъня. Не й се говореше. Погледна към екрана.
Поколеба се, но при третото позвъняване все пак отговори.
47.
Около оградата закръжи пеперуда и изчезна в двора на съседите. Не беше сезонът на големите огненочервени пеперуди, заради които наричат Пасифик Гроув „Градът на пеперудите“, и Катрин Данс се зачуди от кой ли вид е мимолетната й гостенка.
Седеше на задната веранда, влажна от следобедната мъгла. Беше тихо. Децата и кучетата бяха при родителите й. Носеше избелели дънки, зелена тениска и стилни спортни обувки — награда, която си позволи в чест на успешното приключване на случая. Отпи от чашата бяло вино.
Лаптопът й беше отворен на масата пред нея. Беше се включила като временен администратор в „Чилтън Рипорт“. Намери паролите за достъп в един от файловете на Джеймс Чилтън. Направи справка в разгърнатата книга и дописа текста: www.thechiltonreport.com/html/final.html
Прочете резултата. Усмихна се леко.
После затвори страницата.
Чуха се стъпки. Данс се обърна към Майкъл О’Нийл.
— Здрасти! — усмихна се той.
Очакваше да й съобщи по телефона решението на съдията в Лос Анджелис. В болницата й се стори много зает, не предполагаше, че ще се отбие. Но Майкъл О’Нийл винаги бе добре дошъл. Опита се да разгадае изражението му. Обикновено й се удаваше — познаваше го добре — но чертите му понякога бяха като на заклет покерджия.
— Вино?
— И още как.
Донесе чаша от кухнята и наля от любимото му червено вино.
— Нямам много време.
— Добре. Е? — нетърпеливо попита Данс.
— Спечелихме. Преди двайсет минути се е произнесъл. Направо е сринал защитата със земята.
— Наистина ли?
— Да.
Данс стана и го прегърна силно. Той обви ръце около нея и я притисна към здравите си гърди.
Време беше за наздравица.
— След две седмици Ърни ще представи обвинението пред съдебните заседатели. Няма съмнение, че ще го осъдят. Искат ни там във вторник, в девет сутринта, за да обсъдим свидетелските показания. Готова ли си за пътешествие?
— И още как!
О’Нийл отмести поглед, отдалечи се и се облегна на парапета. Взря се в градината към камбанките, които бе захвърлила там през една ветровита и безсънна нощ и така и не бе прибрала.
О’Нийл се умълча. Данс разбра, че нещо го измъчва.
Притесни се: „Какво има? Да не би да е болен? Или ще се мести?“
— Чудех се… — подхвана той.
Данс изчака. Сърцето й затуптя по-бързо.
— Чудех се дали след срещата във вторник искаш да поостанем няколко дни в Лос Анджелис. Ще разгледаме града. Ще хапнем яйца по бенедиктински, както си обещахме. Или суши в Западен Холивуд. Ще зяпаме тежкарите. Може да си купя и черна риза.
Майкъл О’Нийл не беше от разговорливите. За пръв път го чуваше да бърбори трескаво.
Данс примигна. Сърцето й трептеше като крилата на колибрито, кръжащо около розовия храст край верандата.
— Аз…
Той се засмя и раменете му се отпуснаха. Сигурно изглеждаше напълно потресена.
— О, забравих да кажа нещо.
— Да?
— Ан ме напуска.