— Не е зле — каза Майкъл О’Нийл на Катрин Данс, когато излязоха от колата.
През тесните очила със сиви рамки жената огледа главната сграда и пристройките в колониален испански стил. Ресторантът беше стилен, макар на места да личаха следите на времето.
— Добре е. Допада ми.
Докато оглеждаха хотела, откъдето се разкриваше гледка към далечния Пасифик, Катрин Данс — експерт по кинесика, езика на тялото — се опита да разчете чувствата на О’Нийл. Старши инспекторът в следователския отдел на монтерейското шерифство беше много сдържан. Солидният мъж с прошарена коса, прехвърлил четирийсетте, бе приветлив, но мълчалив с непознати. Дори и пред приятелите пестеше жестовете и мимиките. Труден обект за кинесиката.
В момента обаче Катрин усещаше, че е спокоен, въпреки естеството на задачата им.
Тя обаче беше неспокойна.
Катрин Данс — елегантна трийсет и няколко годишна жена — и днес бе сплела светлата си коса на плитка, вързана старателно със светлосиня панделка, избрана специално от дъщеря й същата сутрин. Данс носеше дълга черна пола, сако в тон над бялата риза и черни боти с ниски токчета — блазнеха я от месеци, но все пак успя да изчака разпродажбата.
Сред скромните си цивилни дрехи О’Нийл беше подбрал памучни панталони и пастелносиня риза без вратовръзка. Сакото беше тъмносиньо на светли карета.
Портиерът — усмихнат латиноамериканец — ги огледа одобрително и отвори вратата.
— Добре дошли. Надявам се да прекарате приятно.
Данс се усмихна плахо на О’Нийл и двамата прекосиха коридора пред рецепцията.
Излязоха от главната сграда и тръгнаха покрай хотелския комплекс, търсейки стаята.
— Не съм и мечтал да се случи — обърна се О’Нийл към Катрин.
Тя се засмя тихо. С изненада установи, че и нейните очи се взират в прозорците и вратите — сигнал, че търси изход, тоест — усеща напрежение.
— Гледай — посочи поредния басейн. В комплекса имаше поне четири.
— Като „Дисниленд“ за възрастни. Май доста рок музиканти отсядат тук.
— Така ли? — намръщи се Катрин.
— Какво има?
— Само слух. Не е забавно да се надрусаш и да хвърляш телевизори и мебели през прозореца.
— Ето го Кармел — посочи О’Нийл. — Най-авантюристичното преживяване на местните е да си изхвърлят боклука.
Катрин се опита да даде остроумен отговор, но замълча. Шегите я изнервяха още повече.
Спря пред палмово дърво с остри като саби листа.
— Стигнахме ли? — попита.
Инспекторът се взря в лист хартия, ориентира се и посочи една от сградите в дъното.
— Ето там е.
Двамата спряха пред вратата. Той пое дъх и вдигна вежди.
— Тази е май.
— Чувствам се като тийнейджърка — засмя се Катрин.
Инспекторът почука.
След секунда вратата отвори слабоват мъж на около петдесет в тъмни панталони, бяла риза и вратовръзка.
— Майкъл, Катрин. Точно навреме. Влизайте.
Ърнест Сийболд, областен прокурор в лосанджелиската прокуратура ги подкани с кимване вътре, където с включен диктофон ги очакваше съдебната секретарка. Още една млада жена стана и поздрави новодошлите — Сийболд я представи като своя асистентка от Лос Анджелис.
По-рано същия месец Данс и О’Нийл работиха по случай в Монтерей — водач на секта и убиец избягал от затвора и се укрил на полуострова, набелязвайки нови жертви. Един от замесените не оправда прогнозите на Данс и колегите й. В резултат последва ново убийство.
Катрин горещо се надяваше делото срещу заподозрения да започне по-бързо. Ала могъща организация създаваше пречки. Данс обаче беше готова да се бори с нокти и зъби и когато монтерейският прокурор отказа да заведе дело, с О’Нийл разбраха, че заподозреният е убивал и преди — в Лос Анджелис. Областният прокурор Сийболд, който работеше редовно с Калифорнийското бюро за разследвания на Данс и й беше личен приятел, се съгласи да повдигне обвинения в лосанджелиския съд.
Няколко свидетели обаче бяха от Монтерей, включително Данс и О’Нийл, и затова Сийболд беше пристигнал да запише показанията им. Връзките и репутацията на заподозрения налагаха да процедират поверително. Всъщност засега дори не споменаваха името на убиеца. В тесен кръг наричаха делото „Народът срещу Дж. Доу“.