Седнаха и Сийболд съобщи:
— Изникна проблем.
Тревожното усещане, че нещо ще се обърка и делото ще забуксува, я връхлетя отново.
— Защитата пледира за прекратяване поради имунитет — продължи прокурорът. — Честно казано, не мога да предвидя изхода. Изслушването е насрочено за вдругиден.
— Не… — затвори очи Данс.
О’Нийл изсумтя гневно.
Толкова усилия…
„Ами ако се измъкне? — помисли си Данс, но после осъзна, че няма какво да добави, освен: — Ако се измъкне, аз губя.“
Брадичката й затрепери.
— Екипът ми подготвя отговора — успокои ги Сийболд. — Добри са. Най-добрите в службата.
— Каквото и да струва, Ърни — заяви Данс, — няма да се откажа. Искам го.
— Не си единствена, Катрин. Правим всичко възможно.
Ако се измъкне…
— Ала искам да действаме с нагласата, че ще спечелим.
Думите на Сийболд прозвучаха уверено и Катрин се поободри. Започнаха. Юристът разпитваше подробно за престъплението — на какво са били очевидци и какви улики са събрали.
Сийболд беше опитен прокурор и знаеше какво прави. След един час жилестият мъж седна и заяви, че засега е чул достатъчно. Очакваше и друг свидетел — местен пътен полицай, съгласил се даде показания.
Благодариха на прокурора, а той обеща да им се обади веднага щом съдията се произнесе по молбата за имунитет.
Данс и О’Нийл тръгнаха към фоайето, но той спря и се намръщи.
— Какво има? — попита Катрин.
— Да го ударим на живот.
— Моля?
О’Нийл кимна към разкошния ресторант-градина с гледка към каньона и океана.
— Имаме време. Кога за последно някой ти е сервирал яйца по бенедиктински?
— Коя година сме? — замисли се Данс.
— Хайде — усмихна се той. — Няма да закъснеем.
— Не знам. — Тя погледна часовника си.
Не беше го удряла на живот като ученичка, камо ли като агент в Бюрото.
После се укори за колебанието. Майкъл беше приятен събеседник, а общуваха предимно служебно.
— Давай.
Върна се в тийнейджърските години, но сега усещането бе по-приятно.
Настаниха ги в края на градината; масата им предлагаше изглед право към хълмовете. Ранното слънце грееше в ясната прохладна юнска сутрин.
Сервитьорът — не в строга униформа, ала с безупречно бяла риза — им донесе менюто и им наля кафе. Очите на Данс се спряха на страницата, където ресторантът рекламираше прословутия си специалитет. „Как не!“ — помисли си и видя, че О’Нийл е съсредоточен в същото предложение.
Засмяха се.
— Когато ни повикат пред съдебните заседатели или за процеса — каза той. — Тогава ще пием и шампанско.
— Заслужено.
В този момент телефонът на О’Нийл звънна. Той погледна екрана. Данс веднага долови промяната в езика на тялото му — изправи рамене, прибра лакти, а погледът му се насочи някъде над телефона.
Позна кой е дори преди да чуе приветливото му: „Здравей, мила.“
Данс разбра от разговора на О’Нийл, че на съпругата му Ан, професионален фотограф, й се налага спешно да замине по работа и съобразява програмата си с ангажиментите на О’Нийл.
Той остави телефона и за миг се възцари мълчание. След малко атмосферата се разведри и те отново се зачетоха в менюто.
— Да — обяви О’Нийл. — Яйца по бенедиктински!
Тя реши да поръча същото и вдигна поглед към сервитьора. Тогава обаче звънна нейният телефон. Тя прочете съобщението, намръщи се и го изчете отново. Този път усети колко бързо се промениха нейните жестове. Сърцето ускори ход, раменете й се изправиха.
Данс въздъхна и вместо учтиво да помаха, посочи с поглед фините порцеланови чаши пред тях и даде нетърпеливо знак на сервитьора да донесе сметката.
3.
Регионалната щабквартира на Калифорнийското бюро за разследвания бе невзрачна модерна сграда, неотличима от съседните офиси на застрахователни и компютърни компании, всичките подредени зад хълмовете и сгушени в пищната калифорнийска растителност.
Сградата се намираше недалеч от „Пенинсюла Гардън“ и Данс и О’Нийл пристигнаха за десетина минути, без да затрудняват трафика, но и без да спират на червено.
Катрин излезе от колата, преметна чантата си през рамо и вдигна издутото куфарче с лаптопа — дъщеря й го наричаше „анекс към мамината дамска чанта“. — Двамата с О’Нийл влязоха в сградата.