— Каквото и да има там, то е част от разследването на У4М.
— И аз искам да прочета онзи дневник.
— Това са улики.
Сара се ухили.
— Улики, ама не са етикетирани и ги разнасяш със себе си без ръкавици или оглед на предаването на надзора над тях.
Стигнаха началото на опашката. Портър пъхна ключа в шкафчето си, отвори малката вратичка и извади съдържанието: коланът си, връзките за обувки, портфейл, предплатен мобилен телефон и нож — ловен нож със сгъваемо острие.
Ножът на Бишъп.
— Искаш ли да се отбием за късен обяд? — попита Сара.
Портър разпредели различните предмети по джобовете си и си завърза обувките.
— Трябва да отида на летището.
— Трябва да поговорим за случилото се. Можеш да си запазиш място за полет от ресторанта — адвокатката наклони глава настрани и тъмната й коса се разпиля по рамото. — Не можеш да избягаш на празен стомах, а и не мисля, че охраната на летището ще те пусне да минеш, щом научат, че не си пробвал истинска креолска кухня по време на посещението си в Ню Орлиънс.
— Много е трудно да ти откаже нещо човек — отвърна Портър, а тежестта на ножа се притискаше в бедрото му.
Трийсет минути по-късно седяха на малка масичка в ъгъла на „Дуки Чейс“ на пресечката на Орлиънс Авеню и Майро. Пред Портър бяха наредени три блюда — едно със скариди и лунен фасул, едно с картофена запеканка със сирене, в третото лежеше сандвич.
От Ню Орлиънс за Грийнвил, Южна Каролина, имаше пряк полет, който заминаваше след няма и два часа. Налагаше се да наеме кола и да кара оттам до Симпсънвил — около двайсет минути път.
— Кога точно си ял за последно? — попита Сара, втренчена в храната пред детектива. Тя си беше поръчала купа гъмбо и отпиваше от висока чаша студен чай.
Портър се позамисли за момент.
— Вчера ядох шоколадче, струва ми се… — вторачи се в чиниите си, преминавайки с поглед между различните вкуснотии. — Побой или скариди, побой или скариди, побой или скариди…
— Казва се пу-бой, не побой. Ще гледаш да се отървете от местните преди да стигнеш до бюфета.
Портър се захвана да опита скаридите и ги прокара с хапка картофи със сирене. Очите му светнаха.
— Хей, страхотни са!
— Лия Чейс готви тук над седемдесет години. Вече чукна деветдесет. Все още е най-добрата кухня в града — каза му Сара. — Виждала съм тук Рей Чарлс. Мартин Лутър Кинг Джуниър се отбивал на идване в града. Дори Варак Обама й е фен. Трябва да опиташ и гъмбото.
Тя му подаде лъжица. Портър се поколеба за секунда и пред очите му мина спомен с Хедър, която го храни — годишнината им преди две години в „Карлс Стейкхаус“.
— Сам?
Портър се върна в настоящето, взе лъжицата и опита гъмбото. Вкуснотия.
— Добре ли си? Изчезна като че ли за секунда.
Слънцето се лееше от витрина до масата им, лъчите блестяха в очите на Сара. Портър плъзна палеца на лявата си ръка по повърхността на сватбената си халка. След това се застави да отпусне ръка в скута си.
— В затвора имаше и вторично развитие — каза, след като си гребна от картофите. — Бях на ръба да не ти спомена, но мисля, че трябва да знаещ.
— Какво?
Детективът бръкна в левия си джоб, извади мобилния и го остави на масата. След това бръкна в десния джоб, извади ножа и го нареди до телефона.
— На влизане в затвора не носех нито едното, нито другото. Някой ги е сложил в шкафчето ми, докато си говорехме с клиентката ти.
Сара се ококори.
— Трябва да се върнем там и да кажем на директора!
Портър поклати глава.
— Това би било лоша идея. Най-вероятно той ще конфискува телефона, ще започне някакво разследване. Ще арестува извършителя, а аз ще изгубя възможната си връзка с Бишъп… — той щракна ножа с пръст и го завъртя на масата. — Бишъп споменава подобен нож в дневника си. Дори може да е същият.
— Смяташ, че той ти е дал тези предмети?
— Не лично, но е някой, който работи с него — Портър погледна към екрана. Телефонът беше включен и напълно зареден.
— Може ли да го видя?
Той го връчи на Сара.
Тя прегледа различните менюта.
— Не е смартфон. Входящите обаждания са празни, няма записани контакти, няма съобщения. Не мисля, че е бил използван досега… — тя му върна апаратчето. — И сега какво? Ще чакаме да ни се обади ли?
Портър отхапа от сандвича си.
— Сега ти се връщаш в офиса си, а аз тръгвам към летището.
— Нали не мислиш, че ще те оставя да свършиш тази работа самичък?
— Не си спомням да съм те канил.