Той посочи отвора и невидимите думи:
— Дом, страх, смърт, всички — подчертани. Стихотворението е стара тибетска молитва.
Най-силно го вълнуваше четвъртият отвор, по-високо от графитите на стената и доста надясно. На него нямаше нищо, просто празно място в мазилката, но очевидно изрязано от Бишъп със същата майсторска техника, използвана и за другите — липсваше почти съвършен квадрат.
Пул не беше изучавал онова, което се е намирало тук, в подробности, както останалите. При тях беше прочел думите, беше анализирал премерения почерк. Виждаше всяка буква ясно зад клепачите си. Тази дупка беше различна. В най-добрия случай просто бе погледнал към този участък на стената.
— А ми това тук? — попита Хърлес. — Какво беше написано тук?
Пул вдигна ръка да го накара да замълчи, затвори очи и се съсредоточи, фокусиран върху видяното при първото му влизане в празната къща. Беше видял тази стена, но не я беше погледнал. Не беше положил съзнателно усилие да я запомни, да я запечата. Надрасканите шарении и думи бяха просто петно в паметта му, картина на Полък, леко изместена от фокус.
Опитваш ли се да ми кажеш нещо, Бишъп, или криеш нещо? — запита се Пул.
Представи си стената, сантиметър по сантиметър. Представи си как минава покрай нея, очите му поемат всяка искрица цвят, плъзгат се по точно това място, това липсващо място… Същите черни, печатни букви. Виждаше ги, но не бяха на фокус, като фон на снимка с обект отпред и в средата, а другото е замъглено. Съсредоточи се върху черните думи, върху петното, не толкова върху значението им, колкото да си ги представи. Продължи да се напряга, докато дойдат на фокус една по една, и едва тогава ги прочете и ги изрече на глас:
— Не можеш да си играеш на Господ, без да си се запознал с дявола.
70
Кейти
Ден трети, 17:20 ч.
Кейти Куигли се събуди стресната. Пробуждането й беше бавно, плавно изплуване от съня, но в последния миг съзнанието й се изкатери по кладенеца и изригна от отвора на върха му ужасно бързо и я накара да подскочи.
Ръцете й бяха вързани зад гърба. Краката й също бяха вързани. Очите й бяха прикрити под някаква превръзка. Под себе си усещаше влажна повърхност. Въздухът миришеше неприятно — на фекалии, урина и още нещо.
— Ехо?
Собственият й глас й се стори изтънял, глас на непознат. Болка пулсираше в слепоочията й и за момент тя не успя да си спомни защо. След това спомените от случилото се нахлуха бясно — ужасен порой кадри, които завършваха с мъжа с отвратителната рана на главата, който я преследваше по коридора и я блъсна във вратата.
О, Боже!
— Уесли?
До нея, само на няколко крачки, се разнесе тътрещ шум.
Слаба светлина се прокрадна през парцала на очите й, но не достатъчно, за да й позволи да вижда — само смътни форми и сенки, странни чудовища, танцуващи в далечината.
— Уесли? Това ти ли си? Добре ли си?
Кейти си спомни грозния мъж да се хвърля през масата и да блъска чашата си с какао в главата на Уесли, както и ужасното пращене, което се чу, и как той падна пода. Тогава тя избяга. Трябваше да се опита да му помогне, но вместо това избяга, мислеше само за себе си, а грозният мъж я погна…
— Съжалявам, Уесли — каза сега тихичко, риданията заплашваха да заглушат думите й.
След това се разнесе отново стенание, само на няколко крачки — явно не беше Уесли. Гласът беше момичешки. Макар и приглушен и слаб, все пак според Кейти си личеше.
— Кой е там? Коя си ти? — Тя присви колене към лицето си и се опита да смъкне превръзката с коляно. Не се получи обаче. Платът беше прекалено стегнат.
Тя се загърчи в посока на гласа, като глист, изтласкваше се цялата само с крака. Болката в слепоочието се обаждаше при всяко движение, заливаше я като вълни от гадене. Това обаче не я спря. Продължи да се движи към гласа, докато не пипна с ръка нещо меко и топло.
Другото момиче се стресна при първия им допир, а след това издърпа помежду им нещо като одеяло или завивка.
— Коя си ти? — попита Кейти, доловила движението до себе си.