— Тя не беше чиста и няма да прозре. Вместо това се хвърли в огнено езеро да се удави в кръвта си.
Кейти скочи при този глас и цялата се разтрепери, все едно я полазиха пръсти от отворил се ковчег.
Гласът на мъжа — мъжът с раната. Той имаше проблеми с изговарянето на щ-то. Произнесе репликата си почти шепнешком, само на няколко стъпки встрани и от посоката, в която току-що се беше придвижила Кейти.
Тя се примъкна по-плътно до топлото тяло до себе си. Усети го да се гърчи под одеялото.
— Къде сме? Къде е Уесли?
Мъжът се закашля, задави се, звукът беше влажен.
— Приятелят ти Уесли е тук при теб. Не се справя добре.
Кейти се сети за миризмите — фекалии, урина и още нещо. Не искаше да си представя какво може да е то.
— Всички в Кингдъм Хол знаят къде сме. Знаят, че сме на тази улица и кои къщи сме планирали да посетим. Ако ме пуснеш, ще им кажа, че е било нещастен случай. Ще им кажа, че Уесли е паднал и си се опитал да му помогнеш…
— Не ми пука дали ще дойдат да те търсят. Нито дали ще търсят мен. Дотогава ще сме приключили.
Сега гласът му се приближи. Кейти чу мъжа да пресича помещението, леко тътреше крака. Имаше нещо нередно в походката му.
Чу се дрънчене, метал върху метал. Отваряне на врата.
— Ще погледнеш ли вместо мен?
Вече беше до нея. Тя долавяше горещия му дъх на врата си.
— Ще ми кажеш ли какво виждаш?
Кейти изпищя и в мига, когато звукът се изтръгна от устните й и той й пъхна нещо в устата, парцал или кърпа. Имаше вкус на мръсотия и нещо кисело. След това я подхвана и я вдигна от земята. Понесе я. Иззад одеялото до нея се подаде ръка и се вкопчи в нейната за кратък миг, преди да се свлече обратно.
— Ти си вярваща, набожна. Ще прозреш.
После полетя.
Мъжът я пусна или я отпусна, не можеше да разбере. Усети първо водата, след това ръцете на похитителя изчезнаха и Кейти потъна надолу в каквото и да се намираше. Потъна, докато не се потопи почти напълно, над повърхността остана само лицето й, с превръзка на очите, бясно търсеше въздух в най-високата точка. Ръцете и краката й докосваха дъното и ако наклонеше глава, успяваше да я задържи над нивото на повърхността.
Водата беше топла, почти гореща.
Ако Кейти можеше да вижда, щеше да проследи как мъжът с черната плетена шапка сваля брезента от купчина автомобилни акумулатори, свързани един с друг до фризера, превърнат в цистерна. Щеше да го види да взима двата края на кабелите за подаване на ток, прикачени към последния от акумулаторите. И да го види как пуска и двата във водата.
Кейти не видя нищо от това.
И изобщо спря да вижда, когато токът накара тялото й да се сгърчи с такава сила, че скъса свинските опашки на ръцете и краката й.
Не видя друго освен най-ярката бяла светлина във вселената.
71
Клеър
Ден трети, 17:43 ч.
— Няма да седя тук, заключен като обикновен престъпник, докато някакъв маниак държи дъщеря ни! — изкрещя Лари Бийл. Продължи да обикаля малката хотелска стая — бяха тук вече от близо два часа, и още не беше спрял да се движи.
— Лари, това не помага. Моля те, ела и седни до мен! — обади се Дарлийн Бийл от леглото.
Клеър ги гледаше и двамата от малка масичка точно до вратата.
Униформените полицаи бяха пристигнали в дома на Бийл в рамките на четири минути от обаждането на детективите. И двамата родители бяха открити на сигурно място вътре в тесния си триетажен дом на Уест Сюпириър Стрийт. Дарлийн Бийл беше на телефона и звънеше на приятелките на дъщеря си за пети път, а съпругът й, Лари, седеше на компютъра на Лариса и ровеше в данните. Можеше да се оправя с компютрите и още преди две години беше инсталирал на нейния програма за родителски надзор, наречена KidBeSafe. Колебливо го връчи на Клеър, която на свой ред спешно го прати на екипа на Клозовски в участъка.
След това тя им обясни, че макар да нямат причини да смятат, че настоящият заподозрян е отвлякъл дъщеря им, особено след като бе минал само половин ден, откакто я бяха видели за последно, би искала да ги отведе и двамата по програма, за защита на свидетели, докато не изключат тази възможност. Отне още двайсет минути да ги убеди да напуснат дома си. Дарлийн действаше чевръсто. Работеше в областта на фармацевтичните продажби, прекарваше много време на път и държеше пътна чанта, опакована и готова. За няма пет минути се озова пред входната врата. Лари не беше толкова бърз. Мотаеше се във всяка стая, сякаш очакваше дъщеря им да се появи от някой тъмен ъгъл след проточила се игра на криеница, докато накрая Дарлийн не му събра багажа и не го натовари в чакащата ги полицейска кола.