— Боже мили! Как така си още жив?
Потър сви рамене.
— Дебела ми е главата сигурно. Куршумът заседна в костта, не успя да я пробие. Не стигна до мозъка ми, но беше на косъм.
— Е, на това му се вика късмет.
— Аха, предполагам. Смятат, че рикошетът ме е спасил. Директно попадение щеше да ме довърши. Все пак не ми се размина леко. Почти веднага започна да се група налягане… — той замлъкна за момент, за да си припомни. — Странно е, но помня самия удар. Беше като силен шамар отзад на тила. Не ме събори на земята, както става по филмите. Стърчах си като идиот. Помислих дали да не се кача в колата и да се самозакарам до болницата. Докоснах раната, видях кръв по пръстите си и направих поне две крачки, преди да падна. Свестих се чак след около седмица.
Сара настъпи спирачката, понеже през пътя претича дребно животинче и изчезна в храстите отстрани.
— Успяха ли да извадят куршума, или още е там?
— А, извадиха го. След това ме вкарали в кома, докато налягането в мозъка ми спадне… — той пак опипа малкия си белег. — Куршумът беше влязъл под странен ъгъл, ниско долу отляво. Така че налягането беше съсредоточено върху региона на хипокампуса.
Сара вдигна ръка.
— Чакай, това го знам. Става дума за частта, отговорна за емоциите и спомените.
— Златна звезда за момичето! — ухили се Портър. — Освен това управлява автономната ни нервна система и се занимава със зрителното разпознаване. Още докато съм бил в кома, е станало ясно, че нервната ми система 6 непокътната, но докато не се събудих, докторите не са могли да кажат дали не е пострадало нещо друго. Щом отворих очи, заварих Хедър надвесена над мен с прелестна усмивка и веднага разбрах, че съм влюбен.
74
Клеър
Ден трети, 20:07 ч.
Клеър стоеше в коридора пред стая 316 в хотел Пийдмонт, стиснала юмруци и с топка в стомаха. Криминалистите бяха пристигнали преди десет минути и бяха запечатали стаята.
— Клерче-меченце?
Тя се обърна и видя Наш да слиза от асансьора и да си разкопчава дебелото палто.
— Какво, по дяволите, е станало?
Клеър поклати глава. Все още се опитваше да нареди пъзела.
— Той я е отровил. Или поне така мисля. Заставих я е да повърне. Беше стабилна, когато парамедиците я откараха. Все още в безсъзнание обаче.
— Но жива?
— Аха. Все още жива… — тя пристъпи няколко крачки с гръб към него. — Как е възможно това? Как това копеле успява да ни изпреварва така гадно?
— Ще го пипнем.
Когато тя се извърна да погледне колегата си, в очите й имаше сълзи.
— Уж трябваше да я пазя, а той се промъкна зад гърба ми. Опита се да ми я отнеме право под носа ми!
Наш прегърна Клеър и я притисна сърдечно.
— Вината не е твоя, Клерче-меченце! Абсолютно нищо не би могла да промениш!
— Трябваше да го предвидя. При Рандал Дейвис извършителят проникна в къщата му и му отрови кафето с лизиноприл. Знаел е, че само съпругът пие кафе, и го е взел на прицел. Някак си е успял да вкара отрова в принадлежност на Дарлийн Бийл — или във водата за уста, или в пастата за зъби… работата й е свързана с редовни пътувания. Докопал се е до пътната й чанта и е сложил отровата. След Рандал Дейвис трябваше да предвидя опасността и да… — Клеър замълча. Сгуши лице в рамото на колегата си.
— Детективи?
Клеър се отдръпна от Наш и избърса засрамено сълзите си.
— Да?
Криминалистът Линдзи Ролфс стоеше на прага на хотелската стая. Отклони очи, докато Наш освободи колежката си от прегръдката.
— Права бяхте. Полевият тест е положителен за цианид.
— В пастата за зъби или водата за уста? — попита Клеър.
— В пастата за зъби. Намерихме малка дупчица на тубичката. Изглежда, извършителят е инжектирал веществото на около два сантиметра навътре, посредством спринцовка с игла. Благодарение на консистенцията на пастата за зъби жената може да я е ползвала дни наред, без да стигне до отровата. Честно казано, пастата за зъби е идеален посредник — действа като примитивен таймер. Ако извършителят беше сложил отровата към края на тубичката, можеше да спечели седмици вместо дни, преди жената да стигне до нея. Ще го имам предвид — най-вероятно е искал да нанесе удара горе-долу по това време.