Клеър си пое дълбоко дъх и изпусна въздуха си, преди да проговори отново. Нямаше намерение да остави този тип да я върти на пръста си, в никакъв случай.
— Нещо друго?
Ролфс бутна очилата на носа си с опакото на облечената си в ръкавица ръка.
— Засега е само това. Все още тестваме личните й вещи. Ще приключа в лабораторията.
— А в принадлежностите на съпруга няма нищо? — попита Наш.
— Поне засега не сме открили. Ще се обадя, ако се появи още нещо… — криминалистът се обърна и изчезна отново в хотелската стая.
Клеър масажира брадичката си и взе да обикаля бавно по коридора.
— Некрологът беше на Дарлийн Бийл. Тя е мишената. Което ще рече, че този тип няма да преследва само бащите, а просто родителите. Помежду им има някаква връзка — свързва момичетата и родителите. Просто трябва да я намерим.
— На теб ти трябва почивка — каза й Наш. — Караш на празен резервоар цели два дни. Не можеш да мислиш нормално в това състояние. Нито пък аз, ако става въпрос… — той понижи глас. — Когато дойдох, всъщност се опитах да сляза от колата и забравих да си сваля колана. Даже седях няколко секунди в опит да разбера защо не мога да изляза. Умът ми е на каша. Всички ние имаме нужда от малко почивка и прегрупиране на силите.
Клеър клатеше глава.
— Връщам се в участъка. Трябва да прегледам пак дъската с уликите, да видя всички данни. Там има нещо, усещам го. Дъщеря им е някъде там и може още да е жива. В неизвестност е само от ден.
— Половината ни полиция е излязла да я търси.
— Връщам се в управлението — запъна се решително Клеър.
Наш явно осъзна, че това е загубена битка.
— Добре, но при две условия. Първо, ще се опиташ да поспиш на дивана в командния център. И второ, ще оставиш аз да карам. Не трябва да сядаш зад волана. Все още се тресеш от адреналина и когато се изчерпи, сривът ще е тежък.
— И се очаква да поверя живота си на човек, който не знае как се сваля коланът на колата?
— Само с мен разполагаш.
— Бог да ни е на помощ.
Телефонът на Клеър избръмча. Тя го извади от джоба и прочете съобщението. Сърцето й падна в петите.
— Намерили са камиона и липсващата водна цистерна. Имаме нов труп.
75
Портър
Ден трети, 20:07 ч.
Джипиесът звънна, каза им да направят десен завой и Сара намали скоростта, следвайки табелата към Симпсънвил.
Портър върна поглед върху прозореца.
— След първия миг с надвесената над мен Хедър видях и партньора си. Тъкмо ставаше от стола в ъгъла на стаята. Капитанът ми дойде след около час. В началото беше странно. Разпознавах партньора си. Не осъзнавах, че нещо не е наред. Спомнях си как преследвам дилъра, както и изстрела, всичко до последния момент. Хедър ме попита как ми е името. Веднага отговорих, че съм любовта на живота й, а тя ме попита за името на настоящия президент, което й казах. След това ме попита за предишния, но вместо него открих празнота. Няма друг начин да се опише, все едно някой беше взел гумичка и го беше изтрил. Виждах ясно лицето му, но името липсваше. След това започнаха прегледите, бяха адски много.
— Някаква амнезия, така ли?
— Флуидна избирателна ретроградна амнезия, така я нарекоха. Подвижността ми не беше пострадала, за мой късмет. Повечето ми спомени бяха непокътнати — детството, юношеството, дори скорошни събития, всичко си беше там, но имаше и големи бели петна, цели месеци и години липсваха… — той поспря за момент и потропа с пръсти по прозоречното стъкло. — Хедър ме караше да правя едно упражнение, да записвам важните моменти в живота си в хронологичен ред и да ги датирам, доколкото ми е по силите. Правехме го всеки ден, започвахме с празен лист хартия и нанасях всичко, което си спомнях. През първите няколко дни при всеки опит удължавахме списъка. Имаше прогрес. След около седмица това приключи. Не бях загубил нищо повече, но празните места се държаха здраво. Докторите ме уверяваха, че спомените ще се върнат с времето. Някои наистина се върнаха, но и до ден-днешен ми липсват периоди.
— И през цялото време Хедър е била с теб?
Портър кимна.
— Отказваше да излезе с мен на официална среща, докато не ме изпишат от болницата и не възобновя нормалния си живот поне за месец. И двамата усещахме искрата, знаехме, че има нещо помежду ни, но очевидно е често срещано явление пациенти да се влюбват в сестрите си по време на дълъг престой в болница, ето защо тя се боеше, че чувствата ми се градят на тази основа. Знаех, че има нещо повече, но думата ми в конкретния случай нямаше особено голяма стойност. Продължавахме да се виждаме всеки ден, за да попълваме списъка — тя така му викаше, попълването на списъка — но не си позволяваше да излезе на официална среща с мен. Когато най-накрая ме върнаха на работа, около три месеца след влизането ми в болницата, Хедър се съгласи да излезем — вечеря и кино. Гледахме „Принцесата булка“. Оженихме се след четири месеца.