— Не те ли безпокоят липсващите периоди?
Портър сви рамене.
— Най-добрите ми спомени са с Хедър. Помня цялото ни време заедно. Друго не ми трябва.
— Ами полицията? Трудно ли беше да се върнеш на активна служба?
— Да, там беше доста тежко. Не го очаквах. Като изключим проблемите с паметта, бях добре, физически нямах затруднения — няколко писмени и физически изпита, после интервю и ето ме отново на служба. С нов партньор обаче. Предишният се беше прехвърлил за постоянно в отдел „Наркотици“. Изстрелът Ми отне и още нещо, поне в определен смисъл. Чарлстън беше съсипан. Градът ми се струваше по-тъмен, по-мръсен. Изпитвах притеснения всеки път, когато се озовавах близо до уличката, в която се случи стрелбата. Започнах да се съмнявам, че тази тревожност може да ме докара до нараняване, да ми отвлече вниманието в погрешен момент. Двамата с Хедър го обсъждахме доста и решихме да се преместя в Чикаго, за ново начало на ново място. Така се прехвърлих там и когато се отвори място в отдел „Убийства“ го приех. Дявол да го вземе, беше толкова отдавна, тогава бях просто хлапак.
— Никога ли не си имал деца?
— Обмисляхме го, говорихме безброй пъти, но моментът все не ни се струваше подходящ. Хедър беше изгряваща звезда на „Чикаго Дженеръл“, а аз се справях добре в полицията. Човек си казва, че догодина ще е по-добра за целта, малко ще забавим скоростта, ще си оправим финансите, така че го отлагаш и отлагаш. И преди да се усетиш, вече е твърде късно. Не съжалявам обаче, че нямаме деца. Не съм сигурен, че бих променил и един миг от живота ни.
— Дори онзи изстрел в главата?
— Дори изстрела в главата. Хей, спри тук… — Портър посочи малка бензиностанция „Стоп-ен-Гоу“ отдясно.
— Защо? Резервоарът е пълен.
— За припаси.
Сара намали, отклони колата от тесния двулентов път и влезе на насипания с чакъл паркинг. Пред магазинчето беше паркиран очукан форд пикап. С изключение на него бензиностанцията изглеждаше изоставена. Адвокатката спря до пикапа и изключи колата от скорост. Вдигна дневника.
— Давай. Има няколко раздела, които искам да погледна повторно.
— Сега се връщам! — Паркър разкопча колана и слезе от колата.
Когато бутна вратата, вътре се обади електронно звънче и продавачът зад тезгяха вдигна глава и го погледна за момент, преди да се върне към броя си на „Аутотрейдър“.
В магазина имаше само пет реда рафтове и Портър обиколи всичките. Избра две фенерчета, пакет батерийки, кутия торбички с цип, кутия латексови ръкавици, евтин дигитален фотоапарат и голям плик чипс. Отнесе всичко отпред и го остави на тезгяха.
Касиерът изглеждаше на не повече от шестнайсет-седемнайсет години. На розовата брадичка имаше голяма пъпка и носът му беше прекалено голям за тясното лице. Остави списанието, кимна на Портър и започна да сканира покупките му. Наложи се да мине четири пъти кутията с ръкавици, преди да я регистрира. Детективът беше любопитен дали момчето въобще знае как се вкарват стоките ръчно.
— Двайсет и три и четирийсет и осем — каза то и погледна пак покупките. — Проктоложки кабинет ли ще отваряте?
— Не ми се получи с мозъчната хирургия, та реших да пробвам в друга област.
Портър му даде една двайсетачка и една петачка и прибра всичко сам, докато касиерът броеше рестото му.
— Приятна вечер, докторе!
— Аха.
Вече в колата, той извади чипса, а останалото захвърли на пода. Докато се връщаше на пътя, Сара държеше дневника облегнат на волана и си отбелязваше с показалец докъде е стигнала.
— Успя да изчетеш цялото чудо, без да обелиш и дума за нея. Какво мислиш?
Адвокатката изпухтя.
— Не съм сигурна какво да мисля. Донякъде ми е жал за детето. След това се сещам за хората, които е наранил, и животите, които е съсипал, и си напомням, че той е чудовище. След това мисля за майка му. Тя каза: Нещата не са се случвали по този начин. Какво имаше предвид с това? Нищо от написаното? Част от него? Току-що прелетяхме хиляда и двеста километра, защото един престъпник е написал адреса си в това тефтерче.
Портър не каза нито дума.
Тя захвърли дневника в скута му.
— Дай ми от този чипс!
Детективът отвори плика и й го подаде.