— Не си добре, Сам. Изглеждаш на ръба на припадъка. Поседни за малко в колата, поеми си дъх. Блед си като призрак.
Сам разтри темето си и белега, все още облегнат с другата ръка на колата.
— Добре съм.
Прозвуча по-сопнато, отколкото искаше. Сара отстъпи крачка назад.
Той си пое дъх.
— Съжалявам, не исках да прозвуча като…
— Като задник? — довърши тя вместо него.
— Не очаквах да е истинско — той кимна към дневника, все още захвърлен на предната седалка. — Не очаквах това да е истинско. Сега… не мога да си тръгна. Трябва да огледам. Да видя какво има тук. Боя се, че ако тръгна, това място ще изчезне на сутринта. Знам, че звучи глупаво и вероятно е така, но трябва да остана. Не се налага и ти да го правиш, ако не искаш, но аз съм длъжен. Не мисля, че имам избор.
Адвокатката се пресегна и обхвана лицето му между дланите си.
Портър беше благодарен за докосването й. Имаше нужда от него.
— Няма да те оставя да се препъваш наоколо сам в тъмното. Каквото и да е това, ще го направим заедно, но искам да се разберем съвсем ясно за едно. Когато се върнем в цивилизацията, дължиш на тази дама една страхотна вечеря.
— Имаме сделка — по устните на Портър затанцува усмивка. — Май видях някакви стари купони от „Арби“ на задната седалка…
Поседяха на място близо десет минути, докато силите на детектива се върнат и умът му се прочисти. В някакъв момент Сара го хвана за ръката. Не си спомняше кога се е случило, а му се искаше да помни. Това бяха мигове, които си струваха помненето, не като някои от другите мисли, които блъскаха в главата му. Той отвърна с нежно стискане.
— Мисля, че вече съм добре. Май просто ми дойде малко в повече.
Портър я пусна и бръкна в колата да вземе торбата от магазина. Остави я на покрива, извади фенерчетата от опаковките им и зареди батериите във всяко, връчи едното на Сара. Пъхна Дневника в джоба си.
Адвокатката включи своето фенерче и прокара лъча по пустия път, докато Портър четеше инструкциите на дигиталния фотоапарат.
— Тук има чакълена алея, може да е стар път. Не се вижда, плевелите са го завзели — тя стоеше на метър и половина от него, близо до пощенската кутия. — Виждам и още нещо. Изглежда, до тази с надпис Бишъп е имало и друга пощенска кутия. Виждам стълб, но е отсечен на около половин метър над земята.
— На него би трябвало да пише Картър. Живели са врата до врата със семейство Картър.
— О, да, от дневника!
Доволен, че е овладял тайните на фотоапарата, Портър го натъпка обратно в торбата заедно с ръкавиците и пликчетата, затвори вратата на колата и отиде до адвокатката. Тя още осветяваше останките от стълба. Щом детективът застана до нея, тя прокара лъча по чакъла, който беше открила.
— Ето за това ти говорех. Според мен тук от години не са идвали хора.
Портър проследи лъча светлина и го погледа как подскача по разровения чакълест път, осеян с плевели и мръсотия. Взираше се в танца му сред дърветата и мълчаливия му поздрав към луната. Гледаше как мракът поглъща светлината в края на фенерчето. След това хвана Сара за свободната ръка и тръгна към този мрак, без да си разменят и дума повече.
78
Клеър
Ден трети, 20:15 ч.
Клеър забеляза примигващите червени и сини лампи още на идване от Ашланд Авеню. Посочи през предното стъкло:
— Ето там.
— Виждам — отвърна Наш и зави на паркинга на „Уолмарт“.
Последваха знаците около дългата сграда до товарните докове отзад. Веднага след завоя се натъкнаха на две патрулни коли с монтирана помежду им бариера, която препречваше пътя. Полицаят отляво вдигна едната й страна и ги пропусна през нея, след което я намести обратно. Наш паркира между буса на криминалистите и една линейка. И двамата парамедици стояха в задната част на превозното си средство и пушеха, понеже засега нямаха друга работа, освен да чакат.
— Надушваш ли газ? — попита Клеър.
— Това е от Кони — обясни Наш. — Когато е на неутрална скорост, тази миризма се разнася някъде отдолу. Трябва да я заведа на сервиз.
— Тази кола е смъртоносен капан, нали го знаеш?
— Не ритай бебчето ми, докато е паднала. Чудесна ще стане след ремонта. Не е ли така, мила Кони? — той се пресегна и помилва таблото за управление, след това прати въздушна целувка в тази посока.
— Един дол дренки сте с Бишъп. И ти си луд като него! — Клеър слезе от колата на студения въздух и хлопна вратата зад себе си, пъхнала ръце дълбоко в джобовете си. Наш я последва и за малко да се подхлъзне на ивица лед.
Сива тойота пикап, с все още натоварена отзад цистерна за вода, стоеше паркирана на товарната рампа на магазина. Криминалистите я бяха обградили с големи халогенни прожектори. Периметърът беше заграден с яркожълта лента. Поне половин дузина униформени патрулни полицаи стояха наоколо и отблъскваха нарастващата тълпа, която се състоеше предимно от служители на „Уолмарт“ — магазинът беше отворен денонощно. Сигурно се бяха обадили и на приятели, понеже няколко от зяпачите не бяха в униформа, а от другата страна на паркинга приближи кола, която се насочи право към светлините и групата хора. Клеър знаеше, че щом новината се разнесе, няма да отнеме много време тълпата да се увеличи двойно и дори тройно. Щеше да стане още по-зле, като нахлуе и пресата.