— В моргата сме с Айзли. Той потвърди, че момичето от езерото е Ела Рейнолдс. Изглежда, е облечена в дрехите на Лили Дейвис.
— Коя е Лили Дейвис?
Детективът мислеше, че й е казал за второто изчезнало момиче, но осъзна, че всъщност не е. Не бяха говорили от парка насам. Имаше нужда от сън — в главата му беше каша.
— Можеш ли да дойдеш при нас с Наш в командния център след трийсет минути? Всички трябва да наваксаме с информацията.
— Несъмнено — съгласи се Клеър. — А няма ли да ме питаш защо съм ти звъняла?
Портър затвори очи и прекара пръсти през косата си.
— Защо си ми звъняла, Клеър?
— Намерих нещо на камерите в парка.
— След трийсет минути в командния център. Ще говорим тогава. Вземи и Клоз.
7
Лили
Ден втори, 7:26 ч.
— Искаш ли чаша мляко?
Лили Дейвис чу гласа, преди да види притежателя му, да го види ясно.
Той говореше полека, меко, съвсем тихичко, всяка дума беше изречена с най-голямо внимание, сякаш обмисля много внимателно всичко, което иска да каже, преди да изрече думите. Заекваше леко, ч-то в чаша го затрудни.
Беше слязъл по стълбите още преди пет минути, дъските скърцаха под тежестта му. Но когато стигна долу и застана в края им, се спря неподвижен. Сенките го поглъщаха и Лили не различаваше нищо повече от очертанията на мъж.
А това беше мъж, не момче.
Нещо в стойката му, в широките рамене, в дълбокото му дишане, всичко подсказваше, че е мъж, не някое от хлапетата от училище. Не някой неин познат, който й върти гаден номер, а мъж — мъж, който я беше отвлякъл.
Лили искаше мляко.
Гърлото й беше пресъхнало.
Освен това беше гладна.
Коремът й не спираше тихо да курка, за да й напомня колко е гладна.
Не отговори на въпроса обаче — не издаде нито звук. Вместо това се сви още по-плътно в ъгъла, с гръб, притиснат към влажната стена. Уви се още по-плътно в смрадливата зелена завивка. Самият плат й вдъхваше малко повече сигурност, все едно е сгушена в обятията на майка си.
Мъжът го нямаше поне час, може и повече. Лили беше използвала това време да се опита да отгатне къде се намира. Тя не си позволи да се уплаши, нямаше да допусне да се страхува. Беше се сблъскала с проблем, а нея я биваше да разрешава всякакви проблеми.
Намираше се в мазето на стара къща.
Знаеше, понеже и нейната къща беше стара и тя помнеше как изглеждаше мазето, преди родителите й да доведат строители и майстори да я ремонтират. Таваните бяха ниски и подът — неравен. Миришеше на мухъл и беше царството на паяците. По всички ъгълчета и цепнатини имаше стари или нови паяжини и притежателите им пълзяха навред. Когато родителите й докараха майсторите в къщата, те изтърбушиха мазето, изравниха пода, замазаха стените и покриха всичко с пресен слой мазилка и боя. Това прогони паяците, поне за известно време.
Приятелката й Гейби живееше в чисто нова къща, построена само преди две години, и тяхното мазе беше съвсем различно. Високи тавани и равни подове, светло и просторно. Те му сложиха мокет, донесоха мебели и превърнаха помещението в стая за развлечения. Но мазетата в старите къщи не можеха да изпълняват такава роля все едно колко труд е вложен в тях. Можеш да прикриеш влагата, дори да изравниш пода, да измажеш и да боядисаш, но паяците винаги се връщаха. Не желаеха да отстъпят владенията си.
В това мазе имаше паяци.
Макар Лили да не ги виждаше от мястото си, знаеше, че са точно над нея и пълзят напред-назад по откритите греди. Следяха я с хиляди очи, докато тъчаха мрежите си.
Мъжът й беше дал дрехи, но те не бяха нейните.
Когато се събуди на пода, увита в зелената завивка, тя бързо осъзна, че е била съблечена гола и затворена тук, в тази клетка, а близо до главата й бяха оставени спретнато сгънати чужди дрехи. Не й ставаха, бяха поне два номера по-големи, но въпреки това ги облече, понеже нямаше нищо друго и те бяха по-добри от зелената завивка. След това все пак се уви и в нея.
Намираше се в слабо осветено, влажно мазе. По-точно, беше в ограждение от телена мрежа, издигнато в слабо осветено, влажно мазе.
Оградата стигаше от пода до тавана и парчетата мрежа бяха заварени. Така се строяха кучешки боксове. Лили го знаеше, понеже семейството на Гейби притежаваше куче, хъски на име Дакота, и те имаха много подобна, ако не и същата клетка в задния двор. Бяха я купили в „Хоум Депо“ и едно лято те двете с Гейби гледаха как баща й я сглобява. Не му отне много време, може би час, но пък той не я завари.
Когато Лили се изправи, увита в зелената завивка, опипа внимателно различните тръби и дебелата метална мрежа, които образуваха клетката й, търсеше сглобките — помнеше как бащата на Гейби беше сглобил своята — и сърцето й се сви, когато напипа неравните заварки. Вратичката отпред беше заключена здраво не с един, а с два катинара — един близо до горния ръб и втори почти до долния. Тя я раздруса, но не успя да я размести. Цялата конструкция беше завинтена за бетонния под. Изглеждаше здрава и държеше Лили в капан.