В първия момент детективът не видя колата — не и преди практически да стъпи върху нея. Сара усърдно тъпчеше високата трева.
— Според мен е фолксваген. Трудно е да се познае.
— Фолксваген ли? Странно ми се струва… — Портър различи най-сетне ръждивата купчина метал и напуканите прозорци. Вътрешността се бе превърнала в бърлога на някакъв горски звяр, седалките бяха покрити с наръчи трева. Той заобиколи колата, като внимателно оглеждаше метала, когато лъчът на фенерчето му достигна задната броня, той спря и се наведе да погледне отблизо.
— Дявол да го вземе!
— Какво?
Сара коленичи до него и той й посочи избелелия, едва видим стикер. Адвокатката прочете на глас:
— „Поршето на бедните“.
Татко караше порше, модел 1969 година. Великолепна машина. Произведение на изкуството с гърлено ръмжене, което започваше да боботи веднага след превъртането на ключа в стартера и се засилваше, когато автомобилът полека излизаше на улицата и захапваше асфалта с лакома наслада.
О, баща ми обожаваше тази кола.
— Фолксваген костенурка е. Мисля, че това е колата на бащата на Бишъп… — Портър се изправи и прокара лъча на фенерчето си по видимите части на превозното средство. — Виждаш ли как са отворени и капакът, и багажникът? Разбитите прозорци и фарове? Щетите съответстват на описаните в дневника, просто колата не е порше.
— Поршето на бедняка.
— Да.
Портър заобиколи и снима мръсната табела — със срок до октомври 1995 г.
Сара се изправи и посочи надясно.
— Там има друга къща.
Детективът проследи погледа й, после пристъпи няколко крачки напред.
— Това не е къща, каравана е.
Върна фотоапарата на спътничката си.
— Според мен политкоректният термин е „подвижен дом“ — прецени адвокатката.
Портър си проправи път през високите бурени, пресече някогашния преден двор на Бишъп и Сара го последва. Когато стигнаха караваната, детективът я обиколи полека и освети околностите с фенерчето си. Застана отново с лице към малката къщурка и спря, но мислите му продължаваха да препускат.
— Това трябва да е домът на семейство Картър. Тук няма нищо друго.
Мрежата против насекоми на кухнята в задната част на къщата на семейство Картър беше оставена отворена. Вятърът си играеше с нея и я блъскаше в боядисаната в бяло, олющена рамка. Хванах дръжката и я задържах за госпожа Картър. Тя мина покрай мен и влезе в тъмната кухня. Не беше проронила нито една дума по пътя дотук. Нито пък аз. Ако не чувах тътренето на краката й, нямаше да знам, че върви след мен.
Сара изкачи бетонните стълби и изпробва вратата с една пукната и откъртена от металната рамка панта.
— Отворено е.
Прозорците или поне двата, обърнати напред, липсваха. Избелели завеси се люлееха на вятъра и пърхаха срещу тъмната вътрешност.
— Нека вляза първи — настоя Портър и я заобиколи. — Стой до мен.
Той премина през прага и пристъпи в малка кухничка — миниатюрна пластмасова маса и пейка, вградени в стената от едната страна, и ръждиви уреди от другата. Подът беше покрит с кал, стихиите си бяха взели своето. Вратата на хладилника зееше, рафтовете стояха празни. Повечето вратички на шкафчетата липсваха. Всички прозорци бяха или избити, или отворени, а вятърът нахлуваше със свистене. Точно зад кухнята се намираше миниатюрна дневна с диван, чиято тапицерия беше толкова избеляла и покрита с мръсотия, че нямаше начин да се определи каква е била навремето. Всички плоски повърхности бяха покрити с графити, ярко оцветени образи и форми, смесени с откъси текст, случайни имена и различни абревиатури.
— Може ли да снимаш всичко това? Ще ги прегледаме после.
— Сигурно е било някакво свърталище за местните хлапета — Сара вдигна фотоапарата. — Всеки тийнейджър се нуждае от хубаво местенце, където да си крие алкохола и да се чука на спокойствие.
Портър подмина малката дневна и кухня, както и миниатюрната баня със суха тоалетна чиния, цялата на петна, и завеса на душа, смачкана на топка в ъгъла на ваната. Когато плъзна лъча на фенерчето по напуканото огледало, срещна собствения си втренчен поглед. Мислите му се върнаха към дневника и малкото момченце, което прекосяваше тесния коридор в същия ред.
Тръгнах по коридора, притиснал ножа до гърдите си, с острието напред. Татко ме беше научил на тази специфична хватка. Ако се наложеше, щях да забия ножа с пълната сила на мускулите на ръката си и точността на зареден пистолет за разлика от замахването отгоре, тръгването отвесно се блокира трудно. Освен това този захват ми позволяваше да се прицеля право в сърцето или корема с движение нагоре или надолу. Когато държиш ножа горе, можеш да нанесеш удар само надолу и с такава атака по-скоро само ще одраскаш жертвата, вместо да проникнеш по-дълбоко.