— Ако там има друг енот, ще те защитя.
— Моят герой!
Той отвори вратата.
Друга спалня, само че обзаведена.
Голямо легло с две нощни шкафчета заемаше лявата й половина. Отсреща стоеше гардероб, на чиито врати беше имало огледала. И двете бяха отдавна счупени, шперплатът под тях — покрит с графити. Чекмеджетата на нощните шкафчета бяха извадени и две липсваха. Другите бяха прибрани в гардероба, наредени в ъгъла. Матракът на леглото беше на петна в разнообразни цветове, които Портър така и не успя да идентифицира. Стаята вонеше на мухъл и влага, въздухът беше застоял.
— Тук отдавна не са влизали хора — заяви Сара. — Този матрак сигурно е бил твърде гаден дори за хлапетата.
— Не подценявай силата на хормоните на тийнейджъра. Това тук е като луксозен апартамент, ако си на шестнайсет.
— Не си представям някой да живее на такова място. Това е било обитаем дом преди време…
Портър се отправи към чекмеджетата в гардероба и вдигна горното — и двете бяха празни. Тоалетката до вратата също беше разбита. Три от чекмеджетата липсваха. Мислите му се върнаха към дневника и майката на Бишъп, която вадеше същите тези чекмеджета в търсене на нещо.
Каза:
— Търси мястото, където се крият чудовищата, детективе. Там ще намериш отговорите.
— Какво?
— Това ми заяви тя в затвора.
— Чудовищата се крият под леглото — уточни Сара.
Портър вдигна матрака, напъна го и го облегна на стената с изсумтяване. Платът на пружините отдолу или беше изгнил, или беше отмъкнат от някоя твар за бърлогата й. Само опърпаните му краища висяха, запазени по протежение на дървената рамка.
— Когато бях малък, криех всичките си ценности под матрака, независимо че там имаше чудовища.
Сара прокара лъча на фенерчето си по пружината.
— Ако под ценности имаш предвид прашни топчета и още бирени бутилки, значи улучи в десетката. Какво точно търсиш?
— Не съм сигурен — призна Портър. — В дневника тук отдолу имаше голяма бежова метална кутия.
— Е, сега я няма.
Детективът вдигна пружината и я облегна на матрака на стената, после коленичи. Прокара пръсти по дъските на пода, под лъча на фенерчето.
— Дъските са неравни.
— Цялата къща е неравна.
— Вадени са и после са връщани по местата им.
Сара приклекна до него.
— Смятам, че в дневника на лошите това щеше да е отбелязано.
— Може да е направено по-късно. Трябва ми отвертка.
— Да не мислиш, че съм си взела кутията с инструменти, преди да тръгна на тази малка екскурзийка? Очевидно не ме познаваш. Доволна съм, когато не си забравям зарядното за айфона — което, както току-що се сетих, остана на бюрото ми.
Портър почегърта дъските с нокти, но не успя да ги надигне.
— А ключовете от колата?
— Ключове имам — Сара извади връзката от джоба си и му ги връчи.
Той остави фенерчето на пода, а адвокатката насочи своя лъч към дъските, докато той се опитваше да пъхне ключа в тясното пространство помежду им. В началото дъските не поддадоха, но после и двамата чуха изпукването, с което първите три се отделиха от пода. Портър ги извади и сложи настрана, след това задърпа следващата. Тази се извади лесно, както и следващата. Той изкара общо пет и направи малък квадратен отвор.
Взе фенерчето си и светна в дупката.
— Какво виждаш?
Портър бръкна вътре, извади спален чувал и го връчи на Сара.
— Прилича ми на оборудване за къмпинг. Има още един спален чувал и раница.
При второто бъркане извади и другите два предмета, и пак претърси тайника, за да е сигурен, че не е пропуснал нещо.
— Това е.
Сара задърпа ципа на раницата.
— Задръж за секунда — Портър извади чифт латексови ръкавици от джоба си и й ги връчи. — Първо си ги сложи.
Тя се намръщи.
— Наистина ли смяташ, че вътре ще намерим улики? Вероятно пак е на хлапетата. Едно от по-умните е скрило леглото си, така че да не се налага да кара принцесата на бала да ляга на мръсния матрак.
— По-добре да вземем мерки, преди да се убедим — Портър си сложи ръкавици.
Сара последва примера му и се захвана отново с ципа.
— Ръждясал е, не мърда — тя се намръщи, но ципът най-сетне поддаде и се отвори с метално стържене.
От раницата блъвна застоял, неприятен въздух. От дъното й се надигна още по-неприятен мирис.
— По-добре дай на мен — Портър посегна към презрамките.
Светна вътре с фенерчето си, като се опитваше да диша през устата. След това се зае да вади предмети от средния джоб и да ги реди на пода. Когато изпразни раницата, се отдръпна и огледа предметите под лъча.