— Ясно.
Пул превключи екрана и отговори на другото обаждане.
— Агент Пул.
— Франк? Май намерихме нещо. Ще трябва да се върнеш на самолета.
— Какво има?
— Оказа се прав за служителите в затвора в Стейтсвил. Говорих с директора. Имаме надзирател, заподозрян в предаване на информация за Либи Макинли, но нищо не е било доказано, така че не са повдигнали обвинение. Преместил се е скоро след като се е разиграла цялата история. Познай къде е отишъл?
— Къде?
— В Ню Орлиънс.
Предплатеният телефон на Портър.
— Това е нашата връзка с Портър. Някакви доказателства двамата да се познават или да работят заедно?
— Засега не, но току-що научих новината. Ще възложа разследването на някого — увери агента си Хърлес. — Надзирателят се казва Винсент Уейднър. В момента е на смяна, до четири сутринта. Трябва да отидеш там. Директорът от Орлиънс казва, че ще се постарае да го забави, да го задържи на работа след смяната, ако се наложи. Няма да му разкрият нищо, докато пристигнеш — не искаме да го предупредим. Грейнджър ми каза какво се е появило от езерото. Трябва да разберем какво знае този надзирател и да изпреварим Портър. Затънал е до гуша!
Пул каза на шефа си за имотния регистър.
— Срещни се с него. Новината не трябва да се разчуе. Не искам медиите да пуснат някаква полуизмислена история.
— Да, сър.
— Говорих и с детектив Нортън. Пратил съм четири екипа да помогнат за обхождането по домовете. Ще се обадя и на капитана на Портър. Той трябва да знае какво става. Близо сме, Франк.
— Да, сър.
Хърлес затвори.
Пул погледна към шериф Банистър.
— Ще може ли да ме закараш до летището в Грийнвил?
Тя кимна.
Агентът й връчи една визитка.
— Ако намериш още нещо, обади се на мен или на специален агент Хърлес. Номерът му е отзад. Прати тази папка и на Грейнджър веднага щом можеш.
С тези думи взе дневника и тръгна към вратата. Щеше да го чете в самолета.
105
Дневникът
Седем часа и три минути.
Лежа буден.
Момичето през две врати плаче отново, ридае с цяло гърло.
Взирам се в тавана.
Ножът ми без съмнение е в чекмеджето на д-р Огълсби.
Дали и снимката е там?
Не бях сигурен за това. Предполагах, че докторът би държал снимката под ръка. Исках да я видя. Стигаше да затворя очи и ми се появяваше в съвършени подробности. Нямах проблеми да си спомня тялото на г-жа Картър, увито в чаршафите, легнала до майка. Припомнях си го с такава лекота, както и деня, когато я видях в езерото и после в кухнята й…
Тя трепереше.
— Мисля, че исках да ме видиш. Забелязах, че ходиш там с въдицата си. Знаех, че ще бъдеш край езерото.
— Но защо…
— Понякога жената иска да бъде желана, това е всичко. — Госпожа Картър отпи от бутилката. — Мислиш ли, че съм хубава?
Мислех, че е хубава. Исках си снимката. Идеята д-р Огълсби да притежава моята снимка, да я изпива с очи, направо ми преобръщаше стомаха. Изобщо не трябваше да вижда тази снимка. Тя съвсем не беше предназначена за него.
Силно ридание. Задавено.
Подметките на сестра Джилман зашляпаха по плочките в коридора.
Тя щеше да успокои момичето. Процедурата се повтаряше всяка вечер. Протяжен плач, приближаването на сестрата, щракането на вратата на момичето, след това евентуално приглушени ридания и тишина.
Въртях кламерчето между пръстите си под чаршафите, нащрек за камерата, която бях сигурен, че ме гледа от вентилационната решетка.
Бях вдигнал това кламерче от плочките на пода, когато се наведох да си оправя чехъла днес. Не знам кой го беше изтървал, не ми и пукаше — важното беше, че сега е в мен. Знаех, че мога да отворя ключалката си с него и точно това щях да направя, когато му дойдеше времето. Но още не беше дошло.
Поредното приглушено ридание от стаята през две врати и после тишина.
Как ли изглеждаше момичето?
На каква възраст беше?
Какво й се беше случило?
Почти си я представях. Обятията на сестра Джилман около крехкото създание, увито в чаршафи, те двете…
Не можех да си тръгна без снимката. Нито без ножа.
Трябваше да си тръгна нощем.
Персоналът беше най-малко.
Нощем Не чувах повече от две сестри по коридорите, понякога само една и, разбира се, имаше охрана в края на коридора, не биваше да ги забравям. Трябваше да избягам от стаята си, да сляза по коридора, да мина покрай сестринския пост до кабинета на доктора, да му разбия ключалката („Куиксет“, много по-лесна за отваряне от тази на собствената ми врата). Вътре можех да си прибера ножа.